Болничната палата, където тя беше настанена, се затваряше с ключ с електронен шифър. Според болничните власти тя и останалите пациенти бяха заключвани в зависимост от степента на риск за другите или за самите тях. Практически те бяха затворници. Един грамаден негър, когото надзирателите наричаха Голямата Глава, всъщност беше прикован към леглото си двадесет часа в денонощието, по причина, която тя така и не разбра. Другите пациенти се движеха, като тътреха крака по излъскания коридор, сякаш спъвани от невидими окови, мърморейки под носа си любезности на местен диалект, който тя не разбираше.
В отделението беше много топло, но нито един прозорец не беше отворен. Много от пациентите ходеха разголени и даже медицинските сестри не носеха нищо под тънките си светлосини престилки. През нощта мъжете и жените бяха отделени само с един коридор. Още през първата нощ тук Клер чу как изпищя едно момиче от другата страна на хола, нападнато в леглото му. Някой от персонала изгони нападателя, но след два часа той пак нахлу в кабинката ѝ.
Доктор Бънерман идваше в диспансера Грийнридж, който той наричаше своята клиника, два пъти седмично. Идването му включваше въздишки, мънкане по време на визитациите, когато той допълваше бележките си, след което внезапно се въодушевяваше, за да направи голямо количество нови предписания. Клер допусна грешка, като му призна, че страхът от другите пациенти ѝ пречи да спи. Тогава в допълнение към всичките си лекарства тя получи и приспивателни средства, малки желирани капсули, които я караха да се чувства като пияна по половин ден. Тя беше „стабилизирана“ каквото и да означаваше това, и д-р Бънерман го обясняваше с равнищата на „атака“ на примозида, проверина и иклимитола, препарати, които, както той я убеждаваше, нямаха странични ефекти, но тя беше убедена, че те притъпяват мисловните ѝ процеси и превръщат рефлексите ѝ в гъст лепкав сироп от лекарства. Те също така я караха да изпитва постоянно чувство на глад. Струваше ѝ се, че седи по половин ден в стаята с телевизор, очаквайки като потънало в летаргия, охранено в гнездо птиче, кога ще дойдат санитарите с новата табла, пълна с тежка болнична храна.
Изглеждаше като зла ирония, че Бънерман е толкова завладян от лекарствените препарати, защото това беше чиста злоупотреба с наркотични средства, които, както бе очевидно, възбуждаха мозъците на неговите пациенти. Те сравняваха изписаните им лекарства като познавачи-лакомници: „Приемахте ли метадон? Шибаният А, всичко, което ми дадоха, бяха два шибани «туейса» и торба с «деф»“. Или разказваха, ако имаше на кого, за „висшата реалност“, която те чувстваха след приемането на „ангелския прах“ или ПСП за леко побъркване.
четиридесет
Глен Фърниш приключи със зареждането на автоклава, свали нитриловата си престилка и ръкавици и ги изхвърли в коша за използвани материали в предоперационната.
— Лека нощ, Харолд — каза той вежливо, като надникна през вратата на съседната стая. — Свърших всичко. Между другото, ти искаше да ти помогна с лицензните за погребенията.
Харолд махна с ръка.
— Хайде, тръгвайте си вече. Алисия, ти също — обърна се той към дъщеря си. — Тук мога и сам да се справя. Вие сте млади хора и сигурно има неща, с които искате да се занимавате.
Харолд не беше твърде наблюдателен човек, но даже и той беше забелязал, че дъщеря му не е безразлична към неговия помощник. Вероятно, ако бяха завършили работата си заедно, Глен щеше да я покани някъде.
— Май нямам много работа довечера — каза лениво Алисия. Но тя нямаше да се зарадва, ако знаеше само какво щеше да ѝ предложи Глен да правят двамата.
Клер беше в болничното отделение, а до нея беше компютъризираният офис на администратора Фарадей. Когато той отиде да вечеря, тя влезе вътре и се огледа. Както и предполагаше, компютърът беше включен в Интернет. Клер потърси информация за д-р Констанс Литмън.
Информацията, която получи, беше много обширна. На нея ѝ трябваше нещо във връзка със секспрестъпниците и серийните убийци, но това, което получи, доколкото можеше да си обясни, бяха купища информация по социална антропология и семейно устройство на горилите. Вероятно имаше две жени под името „доктор Литмън“.
Тогава тя се прехвърли в сайта на Бодлер и откри превод на „Цветя на злото“.
Колко спомени — сякаш съм вечност живял.
Тя беше сигурна, че отговорът е някъде в стихотворенията му, само да можеше да го види.