Тя знаеше, че той не отдава никакво значение на забележката за външния ѝ вид. Клер махна с ръка. Искаше да му каже, че за нищо от това тук той няма никаква вина, но трудно намираше думи.
— Ако това може да те утеши — каза той, — мен ме изиграха по същия начин. Д-р Литмън и онзи детектив. — Той седеше срещу нея и държеше ръката ѝ в своята.
— Добре съм — каза Клер. — Наистина съм добре, Кристиан.
— Имам адвокати, наети по случая, Клер. Добри адвокати, които ще разровят какво наистина се случи — каза ѝ той.
На челото ѝ имаше едно петно, което тя несъзнателно пипаше.
— Знам всичко — каза тя. — На мен те казаха, че заподозреният си ти. На теб — че съм аз. Лъгаха и двамата ни.
Той поклати глава.
— Имаше и много повече освен това, Клер. Доста повече.
Ръката ѝ се отдръпна от челото.
— Всъщност д-р Литмън не беше никакъв съдебен психиатър. Тя се занимаваше с някакви изследвания в Куантико. Всичко е доста тъмна работа, но това, което можах да разбера, е че нейната работа е била да открие начин за изучаване на убийците.
— Искаш да кажеш, преди да ги хванат?
— Понякога даже преди да извършат убийство. Така да се каже, изучава ги в „диво“ състояние. Тя привлича своите субекти със серии от Интернет общества, които организира специално за тази цел. Като многобройни мравуняци, поставени под стъкло, и Кони наблюдава какво става с тях.
— Некрополис — подсказа тя.
Той разтвори ръце.
— Това беше лудост. Не можеш да управляваш Интернет, а още по-малко да го контролираш. От което аз мога да направя заключение, че освен за наблюдение на убийците, нейните общества в действителност помагаха да ги създават. ФБР беше смаяно от истинския обем на работата. Това беше най-мащабната операция. g
— Как не можах да разбера, че тя не е психотерапевт — каза Клер сама на себе си. — Тя никога не се е опитвала да ме дрогира.
— Те те изпратиха в Некрополис и умишлено дразнеха с теб убиеца, постоянно дърпайки тази връзка, за да поддържа интереса му. В същото време те „посяха“ в Интернет достатъчно информация, за да му дадат възможност да те намери. Те знаеха предварително, че той използва мрежата за преследване на жертвите си — проститутката имаше уебстраница в сайта на охранителната агенция, а Стела остави данните си, преди да влезе в Некрополис. Също така имаше и други убийства, от което аз правя извода, че има престъпления, за които ние никога няма да узнаем. Една жена, работеща в телевизията в Хюстън. Едно момиче от Дания, което инсталирало уебкамера в банята си. Всички те са убити от един и същ човек. — Той се чудеше, колко от всичко това тя можеше да понесе. — Виждаш ли, Клер? Ние бяхме примамка. И двамата бяхме вързани като кози, за да примамим убиеца в капана на Кони. Всичко друго беше просто претекст, за да ни задържат на нужното място.
Клер гледаше през прозореца навън. Внезапен повей на вятъра разклати дърветата по поляните пред болницата. Миризмата на готвено проникна през отворената врата. Наближаваше времето за обяд. Устата на Клер се напълни със слюнка.
— Ние, разбира се, ще съдим копелетата — каза Кристиан. — Независимо колко формуляри сме подписали. Те ще си платят, за да не излезе историята наяве.
— Какво ще стане с Франк? Няма ли това да провали кариерата му?
— Възможно е.
— Умът ми не побира всичко това — каза Клер и отново се разплака беззвучно.
— Какво са направили с теб? — попита той с рязък глас, пълен със злоба.
Тя избърса очи с ръкава си.
— Очевидно това е просто химическа реакция. Но аз не искам никого да съдя, Кристиан. Искам да се махна оттук.
— Сигурна ли си? Д-р Бънерман…
— Аз съм актриса. Какво общо имам с идеята на д-р Бънерман за здравия разум?
— Тук стои и въпросът за безопасността ти. Докато те не хванат този мъж, той може да бъде опасен за теб извън тази болница.
— В крайна сметка — каза тя уморено, — тук има трима психопати, двама шизофреници, шестима маниакално-депресирани и половин дузина смахнати. Наистина ли мислиш, че аз съм в безопасност тук? Можем само да се надяваме, че ще го хванат.
Той бавно кимна.
— Ти си смела жена, Клер.
Тя докосна с пръсти стомаха си.
— За съжаление напълнях с петнадесет паунда, откакто съм тук. Сега трябва да си тръгваш. Вече изпускам обяда си.
четиридесет и пет
Харолд Хопкинс приключи с вечерята си и, както седеше по навик на любимия си фотьойл, посегна да вземе вестника. Той възнамеряваше да почете в края на деня. Както правеше винаги, Харолд най-напред отгърна вестника на страницата с починалите, да не би да е станало нещо фатално, за което той трябваше да знае, после посегна към облегалката на фотьойла си, където трябваше да бъде калъфът с очилата му. Тук обаче се раздразни, спомняйки си, че бе оставил очилата си за четене в малкия офис на погребалното бюро, когато попълваше лицензните за гробището.