— Елен, само ще отскоча до офиса — извика той. Отговор не последва. Жена му готвеше и беше включила радиото.
Харолд стана от фотьойла и измина набързо разстоянието от къщи до погребалното бюро. Ключът беше закачен на верижката му, но беше тъмно и затова той няколко пъти не можа да улучи бравата, докато накрая я отвори.
Харолд никога не смяташе офиса си през нощта за призрачно място. Според него мъртъвците изобщо не бяха призрачни, най-малкото защото бяха загубили мистичността си, която някога са имали в резултат на това, че той постоянно ги почистваше и изсмукваше с аспиратора течностите от тях. Той мислеше за тях много повече, отколкото една бавачка за бебетата си: мръсни, малко капризни създания, постоянно повръщащи, цапащи пелените си или създаващи постоянни проблеми. Затова и Харолд не включи главното осветление; виждаше достатъчно добре на светлината отвън.
Той тръгна към офиса, за да вземе очилата си за четене, които лежаха на бюрото му. Като си тръгваше, забеляза с досада и гняв, че някой бе забравил да изключи лампата над масата с помпата в предоперационната стая.
Над нея имаше много мощна лампа, която даваше насочена светлина, като над зъболекарски стол. Харолд предположи, че някой изглежда бе забравил да я изключи, преди да си тръгне, което беше разбираемо, защото насочената светлина отстрани трудно се забелязваше. Той отиде да я изключи. В стаята имаше три трупа, както винаги. Единият бе от старческия дом, другият бе на Пеги Уотс, старица, починала от инфаркт на осемдесет и две години, а третият бе на младо момиче, служителка в голям магазин по пътя за града. Името ѝ беше Мариан Колинз. Горкото момиче бе загинало при токов удар от дефектната си косачка за трева в двора на къщата си.
Щом посегна към ключа, Харолд дочу звук, сякаш някой побягна. За миг той помисли, че това може би е някое диво животно, излизащо от гората, вероятно плъх или дива котка. Тогава той пак го дочу и сега беше сигурен, че беше човек.
Живото същество, което се привидя на Харолд Хопкинс, го порази с това, че се бе вмъкнало там, където не трябва. Той пак включи светлината над масата с помпата и протегна ръка към най-близкия тежък предмет — пистолета за маджун, а после си проправи път из стаята. Като държеше пистолета с отвора нагоре, като бутилка, той тръгна към залата.
Там нямаше никой. Може би на него просто му се бе сторило? Но като предпазлив човек, Харолд се върна, за да провери още веднъж. И точно тогава видя един крак, мъжки крак, зад единия от ковчезите, изправени откъм тясната си страна покрай стените на залата. Той поиска да каже нещо, когато ковчегът беше блъснат и се стовари отгоре му. Някога Харолд успяваше да избягва падащите ковчези, по това беше доста отдавна. Когато той се обърна, ковчегът го удари отзад и го събори на пода. Той смътно чу звука от бягащите крака, после от счупеното стъкло, а след това — нищо.
четиридесет и четири
— Това е — каза Дан Етъридж, — нищо не е откраднато, нищо не е счупено. С изключение, разбира се, на прозореца и ковчега.
— Точно така — съгласи се Харолд. Той беше уморен. Патрулният полицай дойде толкова бързо, колкото можа, но той живееше от другата страна на долината, и след това трябваше да направи внимателен оглед в горичките наоколо, да провери бордюрите от трева покрай пътя за следи от гуми, и да види дали нещо е взето. Фактът от счупеното стъкло беше обяснен много бързо: неканеният гост бе счупил прозореца до задната врата, през който бе избягал.
— Това е нещо, което ме обърква — каза Дан. — Виж, мога да разбера откъде е избягал, но не виждам откъде е влязъл. Това не означава, че той не го е направил по някакъв начин, разбира се. Това е единственото нещо, което мога да кажа със сигурност — как е излязъл.
Раната на слепоочието на Харолд го заболя, той извади сгъната носна кърпа и притисна с нея удареното място.
— Вероятно това е същото място, през което е избягал — предположи той.
— И тогава възниква въпросът какво е търсил той тук? — продължи Дан. — Харолд, възможно е това да е била нощна кражба с взлом и ти да си му попречил, преди да намери някакви скъпоценности. Това е едната версия.
— Какви са другите? — попита Харолд, за да накара полицая да побърза, защото самият той не можеше да мисли за никакви други версии. Наистина, едната от тях беше, че са искали да наранят Харолд много по-сериозно, отколкото преди половин час.