четиридесет и шест
— Окей — каза Роб Флеминг. — Май имам тук нещо за теб, Франк.
Дърбън кимна.
Техникът по компютърни престъпления посочваше нещо на екрана пред тях.
— Както ви е известно, юристите нямат големи успехи в откриването на автора на фотографиите.
— Ти ми кажи — измърмори сърдито Франк — колко филми той е направил досега?
Флеминг провери нещо на монитора.
— Над половин милион. Във всеки случай, аз се запитах какви други начини има да махнем уебсайта от мрежата? И тогава ми хрумна да използваме хакер.
Позитано разтревожено ги гледаше от другата страна на стаята.
— Хакер ли?
— Да. Миналата седмица няколко ученици влязоха в сайта на Пентагона и умишлено го разрушиха. И това е Пентагонът, който разполага с постоянно работещ екип против хакери. Този „фотограф“ ряпа да яде.
— Законно ли е използването на хакери? — попита Позитано.
— Това е дейност „на сянка“, все едно да поставиш сайт като този на първо място.
— И? — попита Дърбън. — Можеш ли да го направиш?
— Бог да ми е на помощ. Първо, аз сам се регистрирах, за да видя какъв тип е софтуерът за създаване на сайтове. Както и предполагах, той дава привилегирован достъп на дизайнера на сайта, за да може да го допълва с нови данни, да променя шрифтове или каквото и да е. После остана само проблемът как да се закачим за съответните кодове. Не се наложи даже да ходя до производителите на софтуера; цялата информация се намираше в бюлетина на борда на хакерите. Виждаш ли? — Той написа нещо на клавиатурата и уебстраницата на екрана се изпълни с неговите безсмислици. После натисна бутона на мишката и всичко изчезна.
— Това е велико — каза Дърбън. — Какво чакаш още? Невероятно е, Роб. Изхвърли това момче от мрежата.
— Добре — отвърна Роб, — това и възнамерявах да направя. Но тогава ме осени друга идея.
Дърбън го изгледа.
— И каква е тя?
— Франк, чувал ли си някога за огледален сайт?
Дърбън сви рамене.
— Не бих казал.
— Това е уебсайт, които изглеждат еднакъв с друг уебсайт и даже понякога изглеждат дори с един и същ адрес; изпращат се само от различни сървъри. Свързват се с „огледалния“ сайт, когато достъпът до оригиналния е задръстен от трафика.
— Продължавай — подкани го Дърбън.
— Това изглежда така: ако аз създам огледален сайт и скрия истинския, то ние можем да го монтираме така, че когато убиецът реши да промени своя сайт, ще види само множество любопитни, които са го посетили, а ние веднага ще разберем.
— Исусе — учуди се Дърбън. — Имаш предвид, че само като наблюдаваш сайта, ще разбереш кога убиецът е в мрежата? И вероятно ще можеш да проследиш телефонната връзка?
— Няма да наблюдаваме — каза Флеминг. — Ние можем да зададем сайта да ни изпрати имейл. — Той се засмя: — Това се нарича световна мрежа11, нали? И ние ще бъдем паякът в тази мрежа.
Кристиан се грижеше за нея дяла седмица, въпреки протестите ѝ. Носеше ѝ деликатеси от италианските магазини от другата страна на улицата, пълнеше ваната със свежите аромати на маслата от Париж, а после я увиваше в огромни меки хавлии. Той имаше стая за гимнастика и тя започна да се упражнява в нея, сваляйки бавно килограмите си, които бе натрупала в болницата, като тренираше тялото си, докато той я гледаше в огледалните стени, които отразяваха хиляди нейни образи и хиляди ликове на Кристиан Воглер. Той подстригваше косата ѝ, докато тя бе още мокра след душа, донесе ѝ дрехи, които бе избрал за нея от „Барни“ и „Дона Карън“, готвеше ѝ храна от пресни продукти от магазина на „Юнион Скуейър Фармър“ и от „Дийн и Де Лука“.
Два пъти на ден идваше доктор Феликс. Той твърдеше, че тя се възстановява отлично.
На седмата нощ след завръщането ѝ от Грийнридж, Кристиан я заведе с ферибота до Статуята на Свободата. Те стояха като туристи долу под нея, съзерцавайки светлините на Манхатън, танцуващи по тъмносребърната вода.
— Клер — каза той — има нещо, което трябва да знам.