В края на краищата, тук той разполагаше с телата на още две млади жени. А такъв шанс рядко се отдава.
Глен беше сигурен, че наближава момента, когато ще трябва да си отиде. Преди това имаше време само за още една скулптурна група.
Някъде беше чел как Микеланджело твърдял, че статуята била вече затворена в мрамора; работата на скулптора била само да я освободи. Заинтригуван, Глен разгледа серията скулптури, известна като „Робите“ и ги изучава с часове, изпаднал в транс от израженията на лицата на тези поданици на художника, които се бореха да се освободят от прегръдката на камъка. Той усещаше силата, която Микеланджело вероятно е чувствал, подобна на силата на Бога, когато е стоял пред своите създания и е знаел, че единствено той е имал власт да ги освободи.
Когато Глен беше в Италия, направи специално пътешествие, за да ги види, висейки на опашка пред Академията с останалите американски туристи, докато я отворят. Другите естествено искаха да видят грациозния и спокоен „Давид“, а не осакатените, сгърчени от болка фигури на „Робите“. Фотоапаратите се вдигаха пред колонадата от статуи, заснемайки „Давид“, разположен стратегически в края на галерията. Глен беше удивен. Как можеше някой просто да подмине „Робите“, пренебрегвайки тези груби, измъчени тела?
Един ден Глен щеше да направи нещо велико като „Робите“. Не от мрамор, разбира се, но в условията на своя живот, със средството на своето време: плътта. Неговите творения на изкуството, съхранени като байтове, като електронни частици информация, летяха от компютър към компютър през инфосферата.
Все Още не. Не още. Засега Глен се нуждаеше от парите на покровителите си, както Микеланджело се е нуждаел от златото на Медичите. Само още една работа тука и той щеше отиде в града към своето следващо назначение.
Дан Етъридж методично преглеждаше купчините от факсове, които идваха от ФБР, Интерпол, от нюйоркското полицейско управление и от други полицейски управления. Както обикновено, Дан съвсем не пренебрегваше тези известия — нищо не беше изхвърлено и всеки факс беше внимателно прибавен към камарата зад резервните касетки за принтера, — но пък и не им обръщаше чак толкова внимание. Всъщност тук законът се изпълняваше повече за пияните шофьори по пътя, отколкото за търсенето на криминални типове от списъка на най-издирваните.
Сега обаче нещо безпокоеше Дан. Младият асистент, който Харолд беше наел, имаше добри препоръки от всеки, при когото бе работил. Но от друга страна, откакто той се бе появил, смъртните случаи се бяха увеличили. Особено на млади жени. После бе последвало и промъкването на крадци в приемния салон на бюрото на Харолд. И накрая случаят с колана.
Коланът, с който се бе обесила Алиса, беше мъжки. В това нямаше нищо особено — много от момичетата предпочитаха по-големи колани, а и тя е носела джинси с едри мъжки гайки — но съчетан е всичко останало, този факт тревожеше полицая.
Изведнъж, както сортираше купчината от федерални сигнали и известия отвън, той забеляза нещо, което го накара да спре и да подсвирне с уста.
Дан се качи в колата си и полетя към дома на Харолд.
четиридесет и осем
Нямаше много хора, на които да каже, освен на Беси и на няколко приятели от актьорския курс. С Беси не се бяха виждали няколко месеца. За нейно учудване бившата ѝ съквартирантка се бе наместила благополучно в горната част на Ийст Сайд, заобиколена от холивудски сценарии, подпечатани с логото на ICM и „Уилям Морис“. Телефонните обаждания, които ги прекъсваха, не бяха за прослушвания, а за кастинг-тестове. Междувременно приятелката ѝ се беше преобразила от енергична Овца в изгряваща звезда.
— Ще се омъжваш? — изкрещя Беси поразена. — По дяволите, момиче, та ти го познаваш само от няколко седмици.
— Вече няколко месеца, Беси. Достатъчно дълго.
— През половината от тях ти мислеше, че той е заклал жена си. А какво ще кажеш за разликата във възрастта?
— Кристиан не е стар. Той е просто по-голям от мен.
— Добре — каза Беси. — Сигурна съм, че сексът при вас е страхотен. Защото иначе, по дяволите, не виждам защо ще го правиш.
Клер не отговори.
— Добър ли е, а? — настоя Беси.
— Добър е.
— Трябва ли да бъда шаферка? Пазителка на честта или както там го наричат?
— Не, ако не се подготвиш за полет до Париж. Смятаме да се оженим там.
Беси присви очи.
— Той богат ли е?
— Аз… аз предполагам. Не сме говорили за това.
— Това не е защото…?
— Беси!
— И има американско гражданство, така ли? Значи ти получаваш зелена карта и златна карта. А с какво се занимава?