Те чакаха. Чакаха часове наред.
Съдебните криминалисти следяха къщата, наета от Фърниш и отделно погребалното бюро. Лейтенант Лоуел излетя с хеликоптер за наблюдение.
В девет часа Франк ги изпрати да донесат суши. В полунощ той отиде до хотела да вземе душ и да си почине. Къпеше се, когато чу, че звъни телефона. Като ругаеше, той хукна към него, покрит е петна от сапунена пяна. Слушалката се хлъзгаше в ръката му и му отне няколко секунди да я поднесе към ухото си.
Беше Флеминг. Гласът на техника бе възбуден.
— Няма да повярваш. Копелето току-що използва лаптопа си в мотела.
— Къде?
— В Уестчестър. Мотел „Морски път“. И Франк? На това отгоре изяснихме подробностите относно кредитната му карта. Той е предплатил стаята си с „Виза“.
Франк помисли.
— Това е без значение — възрази той. — Той трябва оттук нататък да подозира, че ни е сме след него.
— Правилно. Но това не е неговата карта. Тя е регистрирана на името на Харолд Дж. Хопкинс. Искаш ли да я обявя за открадната?
— Не. За нас е по-добре, ако той я ползва. Предай на Позитано и Уийкс, че ще се видим в участъка след петнадесет минути.
След малко той вече беше в колата, с едната ръка на волана, а с другата се опитваше да изкара водата от ухото си; и тогава зазвъня мобилният му телефон. Този път беше Позитано.
— Всичко е готово. Има нещо, което трябва да знаеш. Същата кредитна карта току-що отново беше използвана. Той си поръча проститутка.
— По дяволите. Това сигурно ли е?
— Сто процента. Сделката преди малко е потвърдена от А1 на агенция „Ескорт“.
— Обади им се. Кажи да не я изпращат.
— Обадихме се. За съжаление закъсняхме. Тя вече е тръгнала.
Той се замисли за малко. Гласът на Уийкс прозвуча до ухото му.
— Искаш ли да се обадя в мотела? Портиерът може да я спре и да не я пусне да влезе.
— Не. Не, не правете това. Ако той е убиецът, ние не можем да рискуваме портиерът да се държи подозрително. Екипът да се качи в колите. Ще ви чакам на рампата до тунела.
четиридесет и девет
Мъжът в мотелската стая разопакова внимателно чантата си, като изваждаше нещата, които бе донесъл със себе си, провери ги повторно, преди да ги сложи обратно в куфара и да ги напъха под леглото. Той хвърли поглед на часовника върху нощното шкафче. Беше малко след девет. Тя закъсняваше, но немного. Той почувства възбудата, която се надигаше у него, като неуместна емоция, и я прогони. Трябваше да възвърне спокойствието си. Контролът бе всичко.
Когато на вратата се почука, той бързо прекоси стаята, за да махне синджира.
— Кой е? — спокойно попита той.
— Корин. От А1.
Той я пусна да влезе, като я остави да мине преди него в стаята. Тя не изглеждаше зле за проститутка, малко долнокачествена наистина, но добре облечена. Отдолу под шлифера си тя носеше минижуп и къса тениска с остро деколте. Беше блондинка, висока пет фута и пет инча, точно както бе посочено в уебсайта на агенция А1. Той се усмихна с облекчение.
Не разбирайки защо, тя също му се усмихна.
— Привет, аз съм Корин и съм от А1 Ескорт. Приятно ми е да съм тук. Защо не ми кажеш името си и какво имаш предвид за нас тази вечер? — каза тя автоматично.
— Аз съм Харолд — отвърна той.
— Добре, Харолд, ти вече си платил таксата в аванс, но вероятно преди да се опознаем, би искал да знаеш за някои екстри, които мога да ти предложа.
— Благодаря ти — каза той. — Много бих искал да чуя.
— Пълната програма е двеста долара. Без презерватив — триста. Орален секс, също с презерватив — сто и петдесет. Масаж — петдесет.
— А ако искам нещо… по-специално? — попита той.
— Добре, но зависи какво имаш предвид. И така, защо не го споделиш с мен и ще видим какво можем да направим. — Той изглежда се поколеба и тя продължи: — Аз съм по приключенията, Харолд. Никакви ограничения за симпатично момче като теб.
— Това е нещо съвсем… необичайно — каза той и в мигновено проблесналата усмивка нямаше никакво колебание, а студена, гола алчност.
— Добре — каза тя. — Защо не се разположим по-удобно и ти да ми разкажеш за себе си?
Те имаха късмет. Движението по пътя беше свободно от ежедневния поток и конвоят от полицейски коли измина разстоянието за петнадесет минути. Техните включени сирени с показна шумотевица се вклиняваха между другите коли, нетърпеливи да демонстрират сериозността на действията си, карайки бързо извън пътя. Когато те излизаха от града, заваля; потоците вода се разпръсваха в предното стъкло и правеха пътя хлъзгав. Дърбън се вглеждаше през чистачките в светлините от стоповете на колата отпред, като се стараеше да не ги изпуска от поглед и мърмореше под носа си, ако караха прекалено бързо.