— Мистър Филстъд? — попита той, като се вглеждаше с очакване в лицата на обвиняемите.
Единият от тях доближи мястото за разговори.
— Вие ли сте Брук?
Адвокатът протегна ръка през прозорчето.
— Точно така, Майкъл Брук. Как сте?
— Не успях да се наспя. В килиите е много шумно.
— Разбира се — каза Брук. — Слушайте, ще ви измъкнем за нула време оттук. Въпросът е дали днес ще направите официалното си заявление или по-късно? За вас това е без значение, но може да повлияе на размера на гаранцията.
— По какъв начин?
— Ето как, аз говорих с прокурора. Съпругата ви определено ще настоява за доста голяма сума, но дотолкова, доколкото да ви накара да се държите далеч от нея. Това може да стане, ако пледирате за невиновност. Тогава съдията може да намали сумата, базирайки се на презумпцията за невиновност. Но аз не бих разчитал на това.
— О’кей. Невинен. Само да ме измъкнеш от тук.
Общинският съдия на Ню Джърси Харвей Чу се движеше по дългия списък на предявените обвинения. Той още веднъж погледна в листа пред себе си. — Питър Фелстъд.
Адвокатът Брук се приближи до бюрото на съдията, както го правеше и прокурорът. Заради мърморенето и шепота нищо не се чуваше от остъклената част на залата. Накрая съдията погледна нагоре и каза с уморен глас: „Десет хиляди долара“.
Брук се обърна към обвиняемия.
— О’кей, мистър Фелстъд. Ние ще ви пуснем оттук до половин час. После ще отидем до моя офис, за да се разберем по въпроса за гаранцията.
— Благодаря, мой човек. Тъкмо сега ще отскоча до офиса си, за да знаят, че всичко е наред.
Те прекъснаха за обяд и се върнаха пак преди съдията Чу да стигне до края на списъка е обвиненията.
— Фърниш — извика той уморено и вдигна поглед. Мъжът в бялото спортно сако беше единственият, който бе останал в оградената част.
Позитано, който седеше на масата на защитата, прошепна на прокурора:
— Къде е Фърниш?
Тя погледна към стъклената преграда.
— Там.
Детективът почувства, че нещо стяга гърдите му.
— Това не е Фърниш.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен.
— Една минута, ваша чест — обърна се прокурорът към съдията. Тя пак отиде до ограденото място.
— Кой сте вие? — попита тя единствения останал обвиняем.
— Фелстъд. Питър Фелстъд.
Мъжът предизвикателно се опули в тях.
— Нещо не е наред ли?
Елен Саундърс и новият ѝ приятел Джейк Финчер прекараха наистина забележителен обяд. Наложи се да чакат за масата във „Флинт“, но те бяха доволни, че въобще намериха място. С масите бе трудно, както винаги в делничните дни, и може би защото бяха прекалено залисани в разговора, те не забелязаха хаотичното обслужване и дългите чакания между блюдата.
Накрая Елен погледна часовника си и каза:
— О, Боже мой, Джак. Не мога да повярвам, че е толкова късно. Трябва да поискам сметката.
— Прекрасно. Но сега е мой ред.
— Тогава нека да платим поотделно. Настоявам. — Но когато донесоха сметката, Джейк прекъсна пазарлъците, като извади кредитната си карта и ѝ върна нейната. Той сложи на чинийката картата си и сметката в очакване на сервитьорката.
— Надявам се, че обядът ви хареса, сър? — до него се появи сервитьор, но той не беше същият, който бе донесе менюто, но Джейк бързаше. — Беше много хубав — увери той сервитьора.
— Сигурно няма да се откажете от едно кафе?
— Не, благодаря. Трябва да тръгваме.
Сервитьорът кимна и взе чинийката с картата на нея.
След пет минути нервираният Джейк повика минаващата сервитьорка.
— Готови ли сте да платите?
— Какво искате да кажете с това „готови“? Вече пет минути чакам да проверите картата ми. Когато сервитьорката отиде да изясни въпроса, той промърмори на Елен:
— Тази трябва да забрави за бакшиша.
След малко сервитьорката се върна.
— На коя сервитьорка дадохте картата си?
— Не беше сервитьорка. Беше мъж. — Джейк обиколи с поглед масите, но никъде не видя сервитьора, който му бе взел картата.
— Замина ли? — Франк втрещено гледаше другия детектив. — В какъв смисъл „замина“?
— Сменил се е с друг затворник. Един задник, който от миналата нощ е изтрезнял само наполовина. Фърниш изглежда го е убедил, че това ще бъде хубава шега за неговата бивша жена.
— А адвокатите? Те е трябвало да знаят.
— Адвокатът на пияницата никога преди не се е срещал с него; онзи е имал правна осигуровка и е взел „телефона за помощ“ направо от охраната. Обаче Труман изглежда веднага разбрал, че клиентът му не е между обвиняемите. Той трябва да е доволен, че се е освободил от Фърниш. Много е доволен, ако питаш мен.