— Замириса му на гадно, а?
Позитано презрително се изсмя.
— Особено щом махна адвоката от случая? Обикновено, колкото по-голяма е бъркотията, толкова повече те я искат. Не, ако питаш мен, Фърниш означава нещо за Труман.
— Отбележи го някъде. Нещо друго?
— Помолихме да бъдат разпечатани всичките полицейски обаждания от сградата на съда в радиус от десет мили. Преди около двадесет минути някой се обадил е откраднатата кредитна карта. Уийкс е сега там долу. Съвсем сигурно е, че това е гласът на Фърниш. Ако той въобще се казва така. Няма никаква следа от това име по местата, където той твърди, че е работил. Направени са обаждания до всичките училища за погребални агенти, за да изясним: Кой е той в действителност.
Уийкс беше повикан от ресторанта.
— Да, това е бил той. Хладнокръвен колкото ви харесва. Жертвата даже не можа да си спомни номера на картата си; помни само, че била „Амекс“.
Франк изохка.
— Не ми казвай. „Златна“ ли е?
— А-ха. Той мисли, че кредитът му, извинявам се, сумата, която той посочи на „Амекс“, че може да разполага — е около петдесет хиляди.
— Супер. Окей, елате пак тук. Ще наредя на Роб да се обади незабавно в „Америкън Експрес“.
Двадесет минути по-късно крадената карта беше засечена в едно киберкафе на Второ Авеню. От патрулната кола, обикаляща в района с включена сирена, съобщиха, че въпросният човек, ползвал компютъра, бе заразил системата е вирус, щом приключил със своята сделка по мрежата. В момента, когато полицаите стигнаха до компютъра, „бръмбарът“ беше изял и последния байт информация от харддиска.
От човека, ползвал компютъра, нямаше и следа.
петдесет и две
Камерите се върнаха.
Клер вървеше из апартамента, а мускулът на брадичката ѝ заплашително пулсираше. Кристиан седеше в един от неговите големи кожени фотьойли с безизразно лице.
Техниците от полицията въобще не ги забелязваха. Бяха донесли своите стълби. Тънките жици бяха провиснали между ъглите на високия таван. Единият от техниците залепваше жиците в ъгъла между тавана и стената, а другият минаваше след него с кутия боя.
Единият от техниците беше корейка. Същата, която убеждаваше, че апартаментът на полицията принадлежал на компанията на мъжа ѝ.
— Слушай, Клер, все още има време да сменим двама ви е полицаите — обади се Дърбън от вратата, където стоеше и наблюдаваше.
— Не че искам да те обидя, Франк, но това звучи убедително, колкото авторитетът на арменския поп.
Франк сви рамене.
— Изборът е твой.
— Не и там — прекъсна го Клер, сочейки към един от техниците, който тръгваше да работи към спалнята. — Няма да слагате тези неща там.
— Това е само бутон за аларма — утешително каза Франк.
— Нали ти каза, че той не може да мине през вас.
— Той не може. Ние имаме наблюдателни места и в двата края на улицата. Също така отговорен въоръжен екип в един апартамент, определен за тази цел. Разполагаме с екипи за наблюдение, които ще те следят, където и да отидеш. Бутонът за аларма само увеличава сигурността.
— Какво те прави толкова уверен, че той някога ще дойде заради нас. Защо да не замине някъде, където е спокойно и безопасно?
— Ние не сме сигурни в това, което той ще направи. Ето защо трябва да направим прикритие…
— Той ще дойде заради вас.
Гласът принадлежеше на жената, която току-що се бе появила на вратата: миниатюрна, елегантно облечена, с кутия „Мерит“ и запалка в ръка.
— Здравейте, доктор Литмън — каза с леден глас Клер.
— Здравей, Клер. Съжалявам за това, че беше… болна.
— Спести си го, Кони.
Кони сви рамене и пристъпи навътре в апартамента, за да провери работата на техниците.
— Той ще дойде — каза тя. — Аз ви го гарантирам.
— Това звучи много убедително — каза Франк.
Кони отиде до лаптопа, който беше на бюрото. Тя донесе компютърна система за търсене.
Без да иска, Клер гледаше над рамото ѝ. Кони написа „Блондинка+Бодлер+камера+адрес“, преди да натисне enter.
Първото име в списъка на резултатите бе това на Клер.
— Чукни на връзката — каза Кони.
Клер взе мишката и я щракна. Собственото ѝ лице запълни екрана.
— Това е твоята домашна страница, Клер. Трябва да призная, засега има само няколко посещения.
— Неуместна терминология — смъмри я Франк.
В долния край на страница имаше голямо празно поле. Клер го докосна с пръст и попита:
— Какво е това?
Кони гледаше нагоре към жиците, минаващи по тавана.
— Уебкамера. В момента не работи, разбира се.
Клер се завъртя на пети и излезе. Кони извика след нея.
— Ако беше известна актриса, щеше да има стотици сайтове, посветени на теб, Клер. Повечето от тях придружени с фалшифицирани порнографски сцени. Ако наистина имаш намерение някой ден да постигнеш успех, би трябвало да се примириш с това.