кръжи безсмъртният ти лик;
ще ти е верен той, и не до утре само,
а до последния си миг.
25
Тя затвори книгата.
— Стихотворението е прекрасно. Като изключим съдържанието му.
Той сви рамене.
— Красотата на злото, това е била неговата философия. Но това е било само идея, с която той си е забавлявал, той никога в действителност…
— Когато работех с Кони — прекъсна го тя, — имаше убийство. На една черна проститутка. Убиецът беше отрязал лавата ѝ; както всъщност на жената в поемата. После той е направил снимки — снимките, които намерили реализацията си в интернет.
Кристиан я погледна замислен.
— Стела — съжалявам, Кристиан… — Стела е била изкормена, нали? Убиецът е взел далака26 ѝ.
— О, не. Не ми казвай, че мислиш…
— Меланхолия. Това е названието на друго стихотворение, нали?
Той ѝ отвърна пресипнало:
— Ти ми казваш, че вината е моя. Че аз по някакъв начин съм го въодушевил с преводите си на стихотворенията.
— Някога изданията за ценители на поезията са имали и илюстрации, нали? — настояваше тя.
— Да. Има много известно издание на „Цветята“, илюстрирано от Доре. Сега то струва цяло състояние. Имам някъде факсимиле от него. — Той посочи с ръка лавиците с книги.
— Това е, което той прави — каза тя. — Не виждаш ли? Той сътворява един вид виртуално издание на „Цветя на злото“. Неговите фотографии са илюстрациите към стихотворенията.
— О, Боже — Кристиан затвори очи, ужасен. — Тогава значи аз съм виновен. Моите преводи са го накарали да прави всичко това. — Той зарови глава в ръцете си. — Стела, Стела. Какво ти причиних? — прошепна той.
Тя искаше да му каже, че той не е отговорен за това, което бе направил този изверг, както хората, превели библията, не са били виновни за испанската инквизиция. Тези болни хора хранеха своята болест, наблюдавайки фотографиите. Но тя знаеше, че сега не беше моментът за това.
— Как мога да изляза оттук? — каза Клер, внимателно посочвайки редовете на екрана.
— Просто натисни „Заспивай“ — прошепна той.
>> Заспивай
Морфей, богът на съня, ви поднася чаша студена чиста вода от заледената река Лета. Вие я изпивате. Минералният, лек вкус на сяра остава в устата ви за дълго, след като се върнете в горния свят.
Вие пак ще се върнете. Много скоро.
В наетия апартамент в Лауър Ийст Сайд — нает чрез интернет от компютъра в киберкафето — Глен Фърниш включи лаптопа, закупен и доставен му още съшия ден в апартамента. Когато модемът изсвистя и заекна, той потопи ножа си в локвата от зрял рокфор, който се размаза в чинията с вечерята на масата до него, и облиза мечтателно острието. Една бутилка вино, по-стара от самия Глен, беше отворена до сиренето. Той подуши корковата тапа, прокарвайки я напред-назад под носа си, както пушачът вероятно подушва незапалената пура, вдишвайки мирис на плесенясалите и влажни, пълни с паяжини мазета.
Глен влезе в подземието на Некрополис не като Харон, а под образа на един от другите си персонажи, Бран, келтския бог на горите. Той пазеше Бран в резерва за такъв непредвиден случай като този. Ако бихте натиснали командата за неговото описание, вие щяхте да прочетете:
Вие виждате един набит мъж, облечен в черно и без глава. Той носи торба, метната през рамо, в която вероятно се намират най-заблудените крайности.
Бран се промъкна в библиотеката при обиколката си наоколо и погледа за малко спящия Харон. Той написа:
>> @кой Харон беше последен
Компютърът отговори:
Бланш беше тука.
Глен седеше неподвижно, разсъждавайки. Бланш не можеше да бъде в библиотеката сега, защото Бланш беше името на първата жена на преводача, и тя беше мъртва. Той написа:
>> Влез в тъмната стая
и тогава:
>> @кой в тъмната стая беше последен
Бланш беше тука.
Бран взе виртуалното издание на „Цветя на злото“ от масата, където го бе оставила Клер, отвори го и бавно разгледа страниците му, като от време на време се спираше да се възхити на някои от своите работи. Почти беше свършил. Той трябваше да премести всичко това, защото неговото скривалище беше открито. За щастие, в този виртуален свят да намериш ново пространство за някого не беше по-трудно, отколкото да си го представиш.
В реалния свят Глен седеше, потънал в мисли, с тапата от бутилката вино, забравена между пръстите му.
петдесет и четири
Декадансът от деветнадесети век в Париж. Подземният свят на античните гърци. Една междинна спирка през двадесет и първи век в Манхатън. И накрая Дания от четиринадесети век, описана от един английски драматург през седемнадесети век.