— Ти няма да повярваш на това, Хенри, но… — Тя му разказа за себе си и Кристиан.
Той слушаше, като кимаше утвърдително.
— Кажи ми нещо — каза той, когато тя свърши. — Искаш ли да понаблюдаваме Кристиан? Нещо като сватбен подарък? Мога да пусна няколко запитвания за него да видим дали е склонен да кръшка, всичките му стари истории.
— Хенри! — изкрещя тя. — Ако не му вярвах, нямаше да се женя за него. Освен това, вече го проверяваха. Помниш ли? Веднъж го зарязах, а той ме измъкна от ужасното състояние, в което бях изпаднала. За колко мъже можеш да кажеш подобно нещо?
— Ами да. Това е вярно. — Хенри изглеждаше замислен.
— Какво има, Хенри?
Краката пак се качиха на масата.
— Всичко онова с примамката, която му направихме. Как предполагаш, за какво беше това?
Тя сви рамене.
— Гледахме дали кръшка.
— Не е точно така.
— Какво имаш предвид, че не е точно така?
— В повечето случаи да, правехме го точно за това. Но някои неща, които правехме — сега той избягваше погледа на Клер — бяха следени от адвокатските фирми. От адвокати по бракоразводни дела. Има твърди момчета, Клер. Те са готови на всякаква мръсотия заради клиентите си.
— За какво намекваш, Хенри?
— Добре, повечето жени, които ни наемаха, явно искаха техните мъже да се окажат верни. Но тези, които ползваха услугите на адвокатските фирми, искаха обратното. Те искаха мъжете им да бъдат с теб, колкото се може повече време, за да имат достатъчно средства за постигане на целта си при преговорите за развод. — Той разтвори ръце. — Какво мога да кажа, Клер. Светът е мръсен.
— Защо не ми го каза навреме?
— По дяволите, не знаех как ще го приемеш. Ти тогава изглеждаше толкова наивна. Романтична. Реших, че колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.
Тя въздъхна. Още едно нещо, което някой бе решил, че тя не трябва да знае.
— Възможно е да си бил прав. Значи Стела беше от тези, които наблюдаваха нещата заради развода?
Той кимна.
— Тя беше съгласна да го наблюдават. Кристиан разбира се нищо не знаеше за това. Но според мен, бракът им беше пред разпад. И аз смятам, че може би и ти, преди да затегнеш възела, би искала да знаеш защо. Мога да задействам моите контакти с адвокатите и да получа показанията на Стела. По този начин, в края на краищата, ти ще знаеш в какво се забъркваш. — Той протегна ръка към телефона.
— Не — спря го тя.
Той повдигна едната си вежда.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм — отговори тя. — Виж, Хенри, аз оценявам предложението, но вече знаех, че за Стела и Кристиан всичко е приключило. Не казвам, че всичко беше по нейна вина, но нека да видим, що за жена е тази, която позволява на адвокатите си подобни трикове? Кристиан никога не е казал дума против нея, и между другото тя беше доста невротична жена. Мисля, че тя просто не можеше да понесе факта, че той се раздели с нея. Както и да е, Кристиан заслужава втори шанс. Всеки заслужава.
— Ти си знаеш — каза той свивайки рамене. — Изглежда трябва да купя на щастливата двойка тостер. Но ако промениш мнението си, ще ми се обадиш, нали? Само две обаждания ще свършат работа.
Глен Фърниш седеше абсолютно спокойно. Той седеше, без да мърда, в малка „Миата“ вече повече от час. Погледът му беше втренчен във вратата на офис-блока, до която проследи момичето.
Видя как Клер излиза. Забеляза, че беше последвана от обикновен „Линкълн“ надолу по улицата. Видя, как тя вдигна ръка, за да спре минаващо такси. Когато таксито тръгна, „Линкълн“-ът го последва.
Глен седеше неподвижно и мислеше съсредоточено. После протегна ръка под таблото и измъкна ключовете.
Хенри пресуши последните капки бърбън от чашата си и внимателно я постави на бюрото. Изведнъж на вратата се почука.
— Вече затворихме — обади се той.
— Аз съм портиерът — каза гласът. — Имаме обаждане, че от по-горния етаж са се наводнили. Трябва да проверя няма ли някаква опасност.
Хенри сподавено се засмя.
— Тук не тече никаква вода. Не съм се обаждал на никого.
— Няма значение, мистър Малори. Мога ли просто да проверя?
— Добре, добре. — Той отвори вратата. Портиерът беше млад човек. Той прецени слабото телосложение на Хенри и каза: „Момче, радвам се, че не си дебел.“
— Какво каза, хлапе?
Това бяха последните думи, които Хенри Малори някога произнесе. Освен няколкото кратки изречения по-късно, които Глен му позволи да каже, след като му извади тапата от устата.