— Слушай — каза тя, когато устата ѝ се освободи. — Ти не трябва да правиш това. Това, че ще ме убиеш няма да ти помогне, това само ще засили желанието ти да убиваш. Достатьчно си силен да спреш сам. Мога да ти помогна, но не и ако ме убиеш.
— Разбира се — каза той — ти си актриса. Ти искаш да крещиш, да умоляваш, да плачеш, но ти се преструваш да изглеждаш вместо това спокойна. И на това те учеха, така ли? Ти знаеш какво трябва да ми кажеш. Ти знаеш как да ме излъжеш.
— Аз не се преструвам, Глен. Не и сега. Преди, когато помагах на полицията, аз се преструвах. Но повече не го правя.
— Ето какво правиш ти — каза той. — Ти си жена. Ето за какво са твоите дрехи, грим и хубавите усмивки, не е ли така? Ти се преструваш. Но няма значение. Аз съм истината. Снимките ми са истината, защото аз съм истината.
Той говореше спокойно, сякаш беседваше, и тогава, точно в този момент, тя се хвана за мисълта, че не разбира за какво говори той.
— Къде съм? — попита тя.
Вместо отговор той започна да светва лампите една след друга като светлините на сцена.
Тя разбра, че се намира в нещо като изоставена болница. В операционната или в стаята за анестезиология. Имаше три или четири колички, всяка с някакви уреди, включени към нея, докрай стените бяха наредени големи метални корита и грамадни лампи, такива, каквито бяха сега над нея, някои от тях бяха счупени. От стените стърчаха тръбичките и жиците от изхвърленото оборудване. По ъглите беше пълно с мръсотия и с парчета от лепенките, които бяха изметени, за да се освободи място за количката, за която тя беше вързана.
— Тук не е много чисто — каза той, проследявайки погледа ѝ. — Но не се притеснявай, аз дезинфекцирах всичко. Всичко работи.
— Това болница ли е било?
Той се засмя.
— Не съвсем. Нито един, който е дошъл тук, не е бил излекуван.
Той постави малка камера на триножника в краката ѝ. От задната страна на камерата стърчеше шнур, който той включи към лаптопа на компютъра на другата количка.
— Нека да ти обясня — каза той. — Това е дигитална камера, Клер. Тя е свързана с този компютър, който е включен към два уебсайта. Ако някой потърси единия уебсайт, те ще видят това, което вижда камерата. С други думи — теб. Жива — той тъжно се усмихна. — В известен смисъл.
Тя почувства как кръвта заблъска в главата ѝ.
— Какво искаш да кажеш? Какво е всичко това?
Пръстите му се движеха по клавиатурата.
— Това ще бъде моята публикация в пресата — каза той спокойно. — Това ще попадне във всичките новинарски емисии, също както и във вестниците, в изданията на бюлетини те. Как си с грима? Знам, че ще искаш да изглеждаш прекрасно.
По обяд атмосферата в оперативната стая стана съвсем мрачна. Тогава постъпи съобщението по радиото, че е получен видеоматериал с Клер по новинарските канали.
— Прекрасно — извика Кристиан. — Това е първата му грешка. Ще имаме възможност да разберем къде е той сега.
— Задръжте така — настоя гласът по телефона. — Що се касае до неговата публикация в пресата, нещата са много по-сложни, отколкото изглеждат.
— Знаеш ли, когато осъзнах, че това ще бъде финалът, реших да опитам нещо малко по-различно.
Сега той гримираше лицето ѝ, като стоеше зад нея и нанасяше основа за грима на скулите ѝ.
— Тръбичката в ръката ти се казва троакар, Клер. Тя е свързана с аспираторната помпа. Когато пусна машината, тя ще изсмуче кръвта от тялото ти и ще я замести с балсамиращ състав. В някакъв момент на този процес сърцето ти ще спре и ти ще умреш.
— Какво чакаш тогава? — попита тя. — Защо не го направиш сега?
Той се засмя.
— Ето това е умен въпрос.
В оперативната стая Кони, Дърбън и Уийкс седяха наведени пред компютъра, вглеждайки се в текста на екрана.
Когато хиляда човека се включат към този уебсайт, камерата ще се задейства автоматично. Тогава вие ще имате удоволствието да наблюдавате как човек умира пред очите ви. Всеки опит на властите да блокират камерата ще има минимален ефект. Натиснете тук, за да получите достъп до камерата, но само ако искате да бъдете един от хилядата избраници, които ще станат активни участници в сътворяването на това уникално произведение на изкуство.
Това уеб-събитие е посветено на „Към читателя“, прочутото стихотворение на Бодлер, което ме вдъхнови за това. Натиснете тук, ако искате да прочетете стихотворението.
Фърниш крачеше назад-напред из предоперационната стая, жестикулирайки с книгата, като рецитираше:
И като груб развратник гризе със сластен стон