На двадесет ярда от нея стоеше Глен Фърниш и я наблюдаваше.
Тя бавно вдигна пистолета си.
Лицето му беше абсолютно безизразно, може би малко учудено. Пръстът ѝ усещаше спусъка.
След него се чу шум и гласовете на преследващите го хора. Той се обърна и хукна надолу по хълма. Секунда или две тя все още го виждаше.
След това свали пистолета.
Фърниш препускаше надолу по хълма. Не беше на себе си. Пътят беше неравен и неговите преследвачи не можаха да скъсят разстоянието, натоварени с оръжие и бронежилетки. Той се откъсна от тях и точно тогава излезе на пътя. Той почти успя да го прекоси, скачайки и плъзгайки се към другата страна, когато срещу него изскочи втората кавалкада полицейски коли, начело с Франк. Те се сблъскаха и за миг Фърниш се разстла върху предното стъкло, колата занесе и като загуби контрол, започна да се плъзга по склона извън пътя. Тогава Франк извади пистолета си и стреля по него два пъти през стъклото. Стъклото първо се напука на малки парчета като паяжина, а после стана червено преди цялото да се срути върху него и младият мъж да падне направо в скута му. Устните му се опитваха да произнесат някаква дума и той шепнеше нещо или се опитваше да шепне, но вторият куршум на Франк му проби дробовете и на гласа му не стигаше налягане, за да говори: само празно свистене като при изтичане на въздух от балон.
петдесет и седем
След пет дни Клер отлетя с Кристиан за Франция.
Няколко часа след смъртта на Фърниш журналистите се бяха разположили пред вратата на Кристиан. Нюйоркското полицейско управление им предложи охранявана къща за толкова време, колкото им трябваше, но изглеждаше по-лесно просто да направят предложението за брак и да избягат. Те заедно избраха венчалната рокля и Кристиан явно не се безпокоеше от суеверието, че ако я видиш преди деня на церемонията, тя ще ти донесе лош късмет. Тя отгатна, че напротив, той беше в плен на по-индивидуална магия: ако Клер погледнеше снимките от предишното му бракосъчетание, щеше да открие, че Стела бе носила същия тип рокля, което говореше за нейната обречена клетва.
Сега тя и Кристиан се чувстваха отдалечени. Не че той не се грижеше за нея — напротив, той още се тормозеше от това, че не е бил до нея, когато убиецът я бе нападнал, но част от нея се бе отдръпнала от него, като си повтаряше събитията от този странен следобед на една безкрайно напита филмова лента, много по-живи и интензивни от тона, което се случваше тук и сега. В ушите ѝ още ехтеше трясъка на оглушителните ръчни гранати, които полицията използва при щурма на погребалното бюро. Но дори когато тя можеше да чуе какво ѝ се казва, ѝ беше много трудно да му обърне внимание.
Пол бе разказал веднъж на класа за един вид японска драма, в която героят трябвало да преживява обстоятелствата на своята смърт отново и отново, докато това вече не пораждало никакви емоции у него; само тогава душата му можела да напусне земята. Тя се чувстваше сега в подобно положение, не можейки да се отдели от миналото, докато то не станеше по-малко настойчиво от настоящето.
* * *
Той я заведе в малък хотел близо до Триумфалната арка, тих кът на изяществото от осемнадесети век. Докато тя разопаковаше багажа и подреждаше огромната баня, той излезе навън. Когато се върна, ѝ каза да си облече по-топли дрехи.
— Защо? — попита тя. Беше слънчева есенна привечер, много по-топла от мразовития климат, който бяха напуснали.
— Отиваме някъде, където е много студено — каза ѝ той, като взе туристическата си раница, която бе донесъл със себе си от Ню Йорк. — Готова ли си?
Навън Кристиан каза на шофьора да ги закара до „Рю Даро“. По пътя разговаряше без усилие с него на френски за любимия му футболен отбор, и тя беше учудена от промяната у него. В Ню Йорк той по-скоро би умрял, отколкото да разговаря за спорт с някой шофьор на такси.
Накрая те спряха до един малък парк. Таксиметровият шофьор прониза отстрани Кристиан с лукав поглед.
— Vous visitez les catacombes, monsieur?
Кристиан сви рамене.
— Oui, peut-être. La mademoiselle ne les a jamais vu.
— Il faut faire attention. Ne pas s’égarer.
— Bien sûr. Nous avons une carte29.
— За какво говорехте? — попита тя мрачно, когато шофьорът отлетя с бакшиша си.
— От другата страна — каза той, без да ѝ отговори. Имаше малка желязна врата, вградена в стената. Пред нея имаше няколко стъпала. Изглежда тя водеше към някаква изба. Кристиан извади ключ и я отвори.
— Имаме късмет. Страхувах се, че са променили ключалката.
Стълбите водеха в тъмнината. Той измъкна два тежки прожектора от туристическата си раница и ѝ подаде единия.