Тони Стронг
Убийство в Оксфорд
На Николас
пролог
Най-после кучето спира да лае. Изчаквам минута, за да съм сигурен.
Още минута живот за него.
Скрит в сянката на вратата, оглеждам улицата. Няма никой. В мъглата под ситния дъждец, уличните лампи изглеждат пухкави като глухарчета.
Съсредоточен съм и сетивата ми са изострени. Капчиците дъжд нападат главата ми като рояк комари. Прекрасно е. Дори божествено.
Изваждам от джоба си вълнената шапка и очилата за плуване и си ги слагам; най-напред очилата, за да паснат на отворите на шапката. Пресичам улицата. Виждам всичко като през призма. Розови и зелени светлини се гонят по мокрия паваж.
Вратата е отключена и ме лъхва ужасна смрад. По-рано тук се вихреше парти, въпреки че в къщата сега е тихо. Крушката над стълбите е сменена с червена, за да създава атмосфера.
Потъвам в тази атмосфера, щом влизам в затъмненото преддверие. На първото стъпало бутилка вино привлича погледа ми; вдигам я, като си мисля, холандска смелост, но дори при тази светлина и с очилата си виждам няколко угарки да плуват вътре, набъбнали от течността.
Стаята на Хю е точно под стълбището. Единствената спалня на приземния етаж. Влизам. Тук също вони, но по-различно — миризмата от празненството се смесва с миризма на секс. От него или от другите гости? Това сега няма значение. Той лежи гол на леглото по корем, с юрган, увит около краката. Разбира се, пиян е до козирката. Поводът е такъв. Червената светлина от преддверието изпълва стаята, но той не помръдва.
Наистина е удивително красив — с широки рамене, здрави мускули и нито грам излишна плът. Няма да оставя белези върху снежнобялата му кожа. Отело.
Отивам в кухнята да потърся контакт. Като го намирам, изваждам поялника от джоба на палтото си и го включвам. Поставям го напречно върху чаша от бира така, че върхът му да не опира никъде, докато се нагорещи.
Времето минава.
Изведнъж се чува шум. Обръщам се разтревожен. Тревогата е фалшива. Онази смешна котка се промушва през отворения прозорец. Изплаши ме. Не, не ме изплаши. Аз не се страхувам. По-скоро ме ядоса.
Приближава се, мъркайки, и се опитва да се отърка в мен, сякаш моли за храна, ласка или нещо друго. Аз я сграбчвам с дясната си ръка и я обръщам по гръб, като я държа за врата, където ноктите ѝ не могат да ме стигнат, и здраво я стискам. Допирам три пъти поялника до черния ѝ корем. Мирис на козина и зървам изгорялата кожа. Скимтенето или воят ѝ са неописуеми. За миг си помислям: грешка. Вдигна се много шум. Бягай. После тя изчезва натам, откъдето дойде, мяукаща от болка някъде из градината.
Изчаквам. Тишина. Бесен съм.
Приближавам пръст към върха на поялника и усещам топлината.
Време е да го убия.
Отварям вратата на стаята му ѝ всичко побелява като при експлозия или писък. Боря се, опитвам се да го видя, но не мога. Аз съм там, но същевременно съм и тук, обратно в настоящето. Седя на твърдото легло и цигарата се изплъзва от пръстите ми. Опитвам се да дишам.
Блъскам се в прага на паметта и откривам след него все повече спомени.
До мен на леглото е всичко, което ще ми потрябва пак тази вечер: черни дрехи, вълнена шапка, очила за плуване, нож марка „Стенли“.
Но засега аз седя тук и дишам.
Обронвам глава на ръцете си.
едно
Двамата мъже наблюдаваха улицата от известно време. Стъклата на колата се бяха запотили от дъха им и от топлите сандвичи, които ядяха. По-възрастният започваше да става нетърпелив. Къде беше тя? Защо, по дяволите, още я нямаше? По-младият беше спокоен, и се развличаше, като оглеждаше минаващите хубави студентки. Беше първият слънчев ден на пролетта и по улиците се разхождаха повече разголени жени от всякога. По-добре да си беше взел слънчевите очила. С тях щеше да изглежда като холивудско ченге.
— Ето я — посочи по-възрастният. — Тази, която излиза зад ъгъла.
1
Дървото на гнева — Лирика. Мистически поеми, преводач от англ. Вл. Свинтила, изд. Клио, София 1997