Докато ги подреждаше, едно изречение от последното писмо прикова вниманието ѝ. „Тя започна да ме лиже, както само една жена би могла.“ Щеше ли Идън с величествената си мъжка арогантност да е написал това? Със сигурност не.
Като погледна към поредицата от писма, тя забеляза нещо друго.
Когато Мери най-накрая се наведе и с ръка започна да масажира гърдите ми, аз извиках: Господи! Ще свърша. И свърших, като огромни вълни на удоволствие ме обляха.
Това също не би го написал Идън. За него лесбийките бяха просто жени, които не са открили подходящия мъж. В неговите фантазии жените нямаше да свършат само защото са били докосвани от други жени.
Дори сцената не беше правдоподобна. Какво беше казала Мери Симпсън? „Никой от нас ни най-малко не е хомосексуален. В такъв случай нямаше да проработи.“ Тери беше питала за хомосексуалността при мъжете и затова тогава не бе забелязала противоречието. Но това, което Мери беше казала, важеше и за двата пола. И неуместното поведение на Карла, когато се бе опитала да я свали, показваше, че никога не е имала възможност да експериментира с друга жена при сбирките на групата.
За две неща беше сигурна. Първо, ако Брайън беше писал за парнасистите, то той би бил точен. Той все пак е учен.
Второ, човекът, който е писал писмата, се е чувствал незадоволен сексуално. Жените не са имали нужда от него. Другите мъже са били по-добри от него в сексуално отношение. Затова е писал от гледна точка на жена: чувствал се е като провалил се мъж.
Не е бил Брайън. Тогава кой? Със сигурност е бил някой от парнасистите — ямбичните ритми го потвърждаваха. Доктор Симпсън беше казала, че първоначално са били шестима. И че някои от тях се били преместили. Като светкавица, която просветна и освети листите пред нея, тя изведнъж видя това, което през цялото време беше под носа ѝ.
Дорлинг Ван Глат.
Като Брайън, Ван Глатови бяха парнасисти, които бяха останали. „Умните си намериха работа, а глупавите, като мен, вършеха каквото им попадне“ беше ѝ казал Дорлинг на партито. „Приятел на Брайън ми уреди да пиша тази детска книга.“
Драконът Дики. Джулия му се беше присмяла. Малкият дракон, който не беше жесток и не изпускаше достатъчно пламъци, за да бъде истински дракон.
Огън. Пламъците на дракона. Поялникът. Обгорен мъж. Имаше ли връзка? Дълбоко в ума на изнасилвача-психопат бяха ли огънят и сексуалното нападение едно и също нещо?
От дълбините на собствения ѝ ум изплува едно изречение.
Бездарните стихове, в които Дорлинг пишеше детските си книги. Нескопосаните ямбични рими. През цялото време тя беше подозирала погрешния писател. Беше си втълпила, че ямбите в писмата са резултат от кариера, прекарана в писане на книги за Шели и Кийтс. Никога не ѝ беше минало през ума, че и днес някои още може да използват тези ритми. Но ето, че съществуваха. Дори съществуваше и пазар за такава глупава книга като „Драконът Дики“.
В известен смисъл тя беше права през цялото време. Само погрешно беше насочила подозренията си не към този, когото трябваше.
Ан Байрес беше описала първото писмо, което прочете, като състезание, спечелено накрая от първокачествения мъж. Тери бе предположила, че авторът е Брайън, защото той именно беше победителят. Но ако писмото е било написано, защото авторът е ненавиждал Брайън, ненавиждал е както академичния му успех, така и сексуалния, ненавиждал е славата му? Тогава вероятно в своите фантазии той е разкривал причината за омразата си към него. Точно както травеститът се облича в женски дрехи и по този начин изразява чувствата си спрямо жените, така и Дорлинг бягаше от суровата действителност на провалената си мъжественост. Разликата беше в това, че докато травеститът си облича женски дрехи, Дорлинг се беше облякъл в женски ум.
Дорлинг Ван Глат мразеше мъжете поради същата причина, по която ги мразеха и феминистките. Той ги мразеше за всичко онова, което те имаха и което нямаше той: сила, смелост, власт, успех.
Сега ѝ се изясняваше неговата тревога, когато я видя по-рано да слиза от полицейската кола. Не беше разтревожен за нея, а от самата кола. Ако същия ден беше нападнал някой друг, той сигурно е бил ужасен, че ще бъде арестуван.
Тя се замисли дали да не се обади на Джъдлър, но реши да не го прави. Този път щеше да намери доказателства, преди да стане за резил.
Погледна часовника си. Всеки момент пощальонът щеше да събере писмата от пощенските кутии. Изтича навън. Червеният пощенски микробус вече спираше пред следващата пощенска кутия на съседния ъгъл. Тя се затича към него, като размахваше ръце и крещеше. Пощальонът отвори пощенската кутия и изчака писмата да паднат в чувала. Тогава я видя.