— Защо си толкова сигурен?
— Просто инстинкт. Гледай!
Жената наближаваше трийсетте. Буйната ѝ къдрава коса загатваше, че във вените ѝ тече южна кръв, макар че дори от такова разстояние се виждаше, че очите ѝ бяха светлосиви или може би сиви. Беше по-скоро хубава, отколкото красива. Дрехите ѝ също бяха повече удобни, отколкото предизвикателни.
Беше облечена в светлосиньо и не носеше палто. Явно не считаше сутрешното слънце само за краткотрайно явление, въпреки че ефектът беше притъпен от тежките ѝ обувки марка „Тимбърленд“.
По-възрастният излезе прав: беше тя. Спря се пред къщата, свали раницата от гърба си и извади документите.
Питър подсвирна.
— Струваше си чакането.
— Хайде тогава. — По-възрастният избърса ръцете си с носна кърпичка и завъртя огледалото за обратно виждане, за да се увери, че изглежда добре.
— Навярно това е последният ни шанс, нека не го пропускаме.
Двамата слязоха от колата и закопчаха саката си, после тръгнаха към нея, докато тя се взираше в табелката „Продава се“.
— Госпожа Уилямс? — Ник, като по-възрастен, протегна ръка и се здрависа с нея. — Ник Улуей. Говорихме с вас по телефона. Да ви представя колегата си Питър Соумс.
Ръкостискането ѝ беше енергично, а усмивката — весела.
— Двама посредници за един имот?! Поласкана съм. Извинете за закъснението. Влакът от Лондон закъсня.
Ник не се поколеба.
— Винаги сме по двама, когато купувачът плаща в брой.
— Е, пачките не са у мен.
— Доколкото разбрах, вие искате да купите имота веднага? — В гласа му трепна нотка безпокойство, която Питър забеляза, но не и госпожа Уилямс.
— Да, трябва да открия нещо преди семестъра. — Тя замълча. — Навън е приятно, но да влезем все пак вътре.
— Разбира се. — Ник затършува из джобовете си за ключ. Питър едва сдържа усмивката си. Шефът му винаги се вълнуваше от хубавите жени.
— Остави на мен, Ник — каза той спокойно и взе ключа, като се усмихваше на госпожа Уилямс с обиграната си чаровна усмивка.
— Виждам, че имате гости — забеляза тя.
Двамата мъже се вцепениха. Най-напред Питър.
— Моля? — небрежно попита той.
— Ето там — тя отстъпи назад и посочи надписа „Продава се“, закачен на стената. По средата му отгоре имаше черно петно с размерите на топка за тенис. Докато го гледаха, една птичка излетя от него и се загуби над покривите.
Това е лястовиче гнездо — каза госпожа Уилямс.
— Не мога да си представя кога го е свила. Къщата се продава отскоро — излъга Ник.
— Искам да ми обещаете нещо. Ще я купя само с гнездото — усмихна се тя. — Не мога да ги изхвърля от новия им дом, докато се нанасям в своя.
— Разбира се — каза оживено Ник, но в себе си я укоряваше. Жена, която се тревожеше за птичките, едва ли щеше да превърне в свой дом къща № 57.
— В къщата са живели студенти и има нужда от ремонт — Питър вече бе поел ролята си и плавно минаваше от стая в стая. Той отваряше вратите и изчакваше госпожа Уилямс на някой праг, така че прелестните ѝ гърди и смайващ задник го притискаха, докато тя се промушваше край него. — Но общо взето, условията са добри…
— Има ли хидроизолация? — прекъсна го тя.
— Не съм сигурен — призна той.
— Тапетите са влажни — промърмори тя и дръпна един отлепен тапет. — Всъщност това е без значение. Аз ще се погрижа.
— Добре. А това е спалнята на господарите.
— Е, сега това не върви — подхвърли Ник — Може да се нарече главната спалня.
Тя замислено го изгледа, но не каза нищо и се остави в ръцете им. След малко се отплесна — какъв беше смисълът да слуша някого, който обявяваше: „Това е банята.“ По-скоро я заинтригува странното ехо, предизвикано от думите им в празните стаи.
Осъзна, че никога не е била в къща, толкова гола и лишена от минало. Нито в една стая нямаше мебели. Тук-там се виждаха обли вдлъбнатини по килима, където преди са били леглата и шкафовете. В някои от стаите подът беше изкъртен и изглеждаше бял, като отпускари под пролетното слънце. Само по стените имаше тъмни и светли квадрати и правоъгълници от картини и постери, в чиито ъгли личаха следи от кабърчета. Отвътре на вратата на спалнята един избелял и прашен триъгълник сочеше къде е била закачалката за дрехи. Цялата къща сякаш внезапно беше опустяла, както Хирошима след атомната бомба.
Телефонът беше монтиран на кухненската стена, използвана като табло за обяви, разноцветни драсканици, цифри и причудливи карикатури. Някой се бе опитал да я почисти, но само отчасти, така че драсканиците бяха избледнели от огромното му усилие.