— Чудя се защо Карла е пропуснала онази нощ.
— Тя вече е имала Хю. Може би група ентусиасти на средна възраст не са били по вкуса ѝ. Хю е бил млад, като нея.
Тери внезапно си спомни, че на сутринта след партито на Брайън беше видяла две полуголи жени, които излизаха от къщата. Очевидно е имало някаква динамична сцена онази нощ.
— Сигурно ме смяташ за глупачка — каза тя с огорчение.
— Не е вярно — измърмори той.
— Има ли нещо твое в къщата ми? — попита тя ледено и се изправи.
— Тери — каза тихо той, — знам, че се чувстваш глупаво. Ти си толкова интелектуално арогантна, че да се почувстваш глупаво е нещо, което не можеш да простиш. Но не виждам защо това трябва да променя връзката ни.
Тя поиска да каже нещо по-изразително, което да се запомни. Накрая всичко, което можа да измисли, преди да излезе, беше:
— Иди да чукаш Карла Идън.
двадесет и едно
— „За мен, както и за много други, четенето на криминални романи е вид пристрастие, както цигарите или алкохолът. Симптомите са същите. Първо, интензитетът на непреодолимата нужда — ако имам да върша някаква работа, трябва да внимавам да не попадна на криминален роман, защото веднъж щом го почна, не мога да работя или спя, докато не го свърша. Второ, неговата специфика — историята трябва да следва определени правила. (Много ми е трудно, например, да чета криминален роман, чието действие не се развива в провинциална Англия.)“ От кой известен поет е този цитат?
Вдигна ръка едно момче в средата на аудиторията, сега по-празна и от предишната лекция на Тери. Тя отбеляза, че винаги момчетата вдигат ръка. Той няма да познае отговора, но така или иначе ще опита. Момичетата никога не вдигат ръка, защото се страхуват да не сгрешат.
— Томас Стърн Елиът — рискува той.
— Добър опит, но не е верен. Като се има предвид какво ви казах предния път за Елиът. Не, това е У. Х. Одън в есето си „Виновният викарий“, написано, когато е бил професор по поезия тук, в Оксфорд. Това есе е едно от първите критически изследвания на криминалния роман. Това е негов опит да анализира „магическата функция“ на жанра, както сам той се изразява.
За Одън, както посочих, най-важният аспект на детективския роман е, че действието му се развива в определен вид общество. Донякъде това е така, защото е изискване на структурата му. Трябва да има тесен кръг заподозрени, така че един от тях, а не външно лице да е убиецът. Но Одън смята, че трябва нещо повече от това. За него обстановката, където се извършва убийството — била тя усамотена селска къща, селце или професионална група — представлява това, което той нарича „великото точно място“. Това е невинно общество и в него няма нужда от закони, докато убийството не покаже, че един от членовете му вече не е с чисти помисли. Тогава законът става реалност и всеки трябва да живее под сянката му, докато не бъде разкрит виновният. С неговото залавяне невинността е възстановена и няма нужда повече: от закона. Много ли бързам?
Интересът на слушателите ѝ беше намалял. Едно момиче разтриваше китката си, изтръпнала от писането.
— Не трябва да се стараете да запишете всичко — каза тя отчаяно. — Аз само се опитвам да ви предам същността на различни идеи, до които са стигнали други хора.
Те я гледаха с празни, невиждащи очи. Е, да продължим с шоуто.
— От наблюденията Одън създава теорията си. Той засяга известното схващане, че криминалният роман ни позволява да споделим насилието в едно убийство с някого другиго и да се освободим от него, като посочва, че в тези книги ние рядко виждаме убийството или насилието в сравнение с долнопробните трилъри на времето. Той ни внушава, че това, в което ние, читателите, всъщност участваме, е възвръщането на невинността. Необходимо условие в класическия криминален роман е накрая виновният да бъде отстранен. Ето какво казва Одън: „В реалния живот аз не одобрявам смъртното наказание, но в криминалния роман убиецът не трябва да има бъдеще.“ Така че, според него, криминалният роман е фантазия, в която се възстановява моралната невинност.
Той вижда криминалния жанр в основата си като протестантски и отбелязва, че процъфтява главно в протестантските страни, където не съществува традицията да се изповядваме пред свещеник. Някой може да си каже, че „Отец Браун“ на Честъртън опровергава това, но трябва да запомним, че Честъртън започва да пише „Отец Браун“, докато е още протестант, и по-късно става католик.