А сега да помислим за връзката между детектива и убиеца. Основно изискване на криминалния роман е детективът „да разреши случая чрез логическо умозаключение от безпристрастно изложените факти пред читателя“, според думите на Х. Р. Ф. Кийтинг. Помислете за момент върху това. Убиецът представлява яростта, а детективът — логиката. Следователно разгадаването на едно престъпление е спор между страстта и разума, също както при извършването на грях. Погледнато по друг начин, под логика разбирайте ред, стабилност, общество, а под ярост — хаос, анархия и индивид. Така ние се доближаваме до известните анализи на Ницше за произхода на гръцката трагедия, която той разглежда като родена от конфликта между Аполон, бога на здравия разум, и Дионисий, бога на хаоса. В крайна сметка магическата функция на криминалния роман е повторното ритуално влизане в сила на този архетипен конфликт в човешката психика.
Тя виждаше, че интересът на студентите съвсем се загуби. Щяха да се чудят кой е Ницше, защото не беше англичанин. Да оставим писателя на криминални романи. Защо изобщо трябваше да го четат, както и всичко друго.
— Трето, нека помислим за самото престъпление. То обикновено е убийство, макар че „Лунният камък“ на Уилки Колинз, който Елиът нарича „Първият и най-добър криминален разказ“ е за кражба на бижута. Защо тогава трябва да има убийство?
Никой не вдигна ръка.
— Хайде — окуражи ги тя, — всеки трябва да има някаква идея.
Те неловко се спогледаха един друг, като чакаха някой да изяви желание да каже нещо.
— Добре — каза най-сетне Тери, — нека разгледаме някои от възможностите.
Два часа по-късно тя седеше в автобуса за Кембридж, сънлива от следобедното слънце.
Имаше само един начин да провери показанията, които оневиняваха Брайън за смъртта на Хю Скот. Трябваше да посети един от групата, която е била с него онази нощ. Тя избра Мери Симпсън, защото реши, че на нея ѝ е било най-трудно в полицията. Освен това в показанията си доктор Симпсън твърдеше, че познава Брайън много преди останалите. Тери искаше да разговаря с нея за миналото ѝ.
Докато автобусът напредваше в задръстването по магистрала М40, Тери прегледа двете книжки с поезия от Брайън Идън, които беше взела от библиотеката. Не знаеше какво търси, но подозираше, че всеки публикуван поет, който след това се е отказал от поезията, за да се прослави като биограф на други поети, трябва да има някаква история.
Двете книжки бяха съвсем различни. Първата, издадена, когато е бил още студент, и озаглавена „Булдозери“, беше повече от това, което можеше да се очаква от първа стихосбирка: преждевременно развита дарба, плавен стих, но пълна с отзвуци на други писатели, наслоена с иронични пози и надути игрословици на млад мъж, който гори от желание да впечатлява. Втората — „Големият химн“, беше по-мрачна, но и по-лична. Стеснителната интелигентност на по-ранната творба беше преобразена в компактна: лингвистична игривост. Тя беше по-добрата от двете книжки — по-малко повърхностна и прекалено самоуверена, но докато я четеше, тя си помисли, че долавя нарастващата колебливост към края на книгата, сякаш и тогава той се е опитвал да затвори своето проникновение в границите на формата. Стихотворенията ставаха все по-кратки и по-свободни по форма; той се опитваше да изрече нещата по-бързо, отколкото тя можеше да ги прочете. Макар че този сборник беше по-тънък от първия, тя видя от печатите на първата страница, че той е бил вземан от библиотеката само веднъж за четири години, докато по-достъпният първи том е бил вземан няколко пъти.
Повечето от стихотворенията във втората книжка бяха твърде трудни за разбиране от пръв прочит и се чудеше дали да хаби времето си да ги разгадава. Винаги беше предпочитала прозата пред поезията, защото се съмняваше в праволинейния идеализъм, който позволяваше на поета да превърне всяко нежно чувство в лирично стихотворение и всяка отделна жена в символ на нейния пол.
В самия край на книгата тя се натъкна на стихотворение, озаглавено „Песента на компанията.“