Той помръкна:
— Господи, колко са покъртителни жените понякога — избухна. — Как можа да го кажеш?
— Извини ме — отвърна тя. — Просто мислех на глас.
— И пак си обличала пуловера ми, нали? Целият вони на оная френска гадост.
— Носих го, когато те нямаше — каза тя, — да ми напомня за теб.
— Добре, но повече недей. Ще го разтегнеш. Господи, изглеждам, сякаш са ми пораснали цици — извика той, докато се оглеждаше в огледалото. Отиде в спалнята и тя го чу да си подсвирква.
— Като говорим за цици… — извика той.
— Какво?
— Охо… Някой се е нанесъл в къщата на Хю и Роло.
Ема дойде по хавлия и застана до него, мокра и трепереща. Тери прекосяваше улицата под тях.
— Не се е нанесла. Табелката „Продава се“ още стои. Може би просто разглежда.
— Същото е — измърмори Джайлс. Той я целуна по мокрото рамо. — Ще се видим по-късно.
Когато той излезе, Ема се върна във ваната, легна и затвори очи, като си мислеше за него. Звънецът на входната врата звънна, но тя заспиваше и не се помръдна да отвори.
Тери бе разпитала повечето къщи наоколо, но в никоя не бяха загубили бременна котка. Някъде не ѝ отвориха и тя пусна бележка в пощенските им кутии. Реши да опита още веднъж, а след това да последва съвета на Дорлинг и да залепи бележка на прозореца на магазина.
Къщата вляво от нея, номер петдесет и пет, се оказа без звънец, а е една пародия на огромно готическо чукало. То беше толкова тежко, че когато го натисна, незаключената врата се отвори сама. Разположението на къщата беше огледално отражение на нейната, но това беше единствената прилика. Докато нейната къща беше празна и разбита, тази бе обзаведена от човек с вкус.
Тя отново почука и чу раздвижване на горния етаж. Докато чакаше, се любуваше на лицевата маска, закачена до вратата. Маската сякаш излизаше направо от стената, защото и двете бяха еднакво бели. Докосна я, докато се чудеше от какъв мрамор е направена, и учудена откри, че беше сух и шуплив. Не беше мрамор. Беше гипс.
— Виждам, че си се запознала с Пърси — гласът беше на около четиридесетгодишен мъж, който стоеше по халат на най-горното стъпало на стълбището и я наблюдаваше.
Тя се сепна.
— Съжалявам. Вратата беше отворена, а аз бях любопитна.
— Моля, не се извинявайте — той посочи скулптурата. — Можете ли да го разпознаете?
— Трябва ли?
— Чух, че сте студентка по литература.
— Новините бързо се раз чуват — отвърна тя студено.
Той бавно слезе по стълбите. Беше бос и тя не се въздържа да погледне краката му. Забеляза, че бяха прекалено окосмени, както и гърдите му, които се показваха изпод халата.
— Ще ти подскажа. Наистина ли се казва Пърси?
— Кога е бил изваян?
Той се засмя.
— Това не е скулптура. Това е италианска маска на човек, починал през 19 век, една от трите, отлети по оригинала.
Тя погледна маската отблизо. Под високото, чело чертите бяха деликатни и почти момичешки.
— Да не би да е Шели? — налучка тя.
— Много добре — той стоеше до нея и тя видя, че беше нисък мъж, по-нисък от нея. Макар че поддържаше тялото си, тук-там се забелязваха сиви кичури. Присъствието му беше силно, толкова силно, че тя усети навлизането му в личното ѝ пространство, въпреки че беше далеч от нея.
— Красива е — възхити се тя. — Откъде сте я взели?
— Аз и Пърси сме стари приятели. Написах книга за него и в замяна той ми позволи да го открия в една частна колекция.
— Сигурно струва цяло състояние. Не е ли рисковано да го държите точно до вратата? След като не я заключвате.
Той се усмихна.
— Всеки риск е относителен. Той е моят домашен бог. Затова е до прага на вратата. Щом е тук, рискът да ме ограбят е минимален.
— Наистина ли? — попита Тери, като не можеше да разбере дали говори сериозно, или се шегува.
— Поздравления. Вие минахте успешно първия тест — да го разпознаете. Сега влезте и аз ще ви предложа нещо за пиене. Може би чаша кафе? — той говореше по странен, ритмичен начин, сякаш се чудеше дали да придаде на изреченията си известна ирония, макар че очите му издаваха, че беше развеселен. Тери не разбра дали тя го бе развеселила, или той си беше такъв.
— Минах да ви попитам не сте ли загубили котката си?
Той вдигна вежди.
— Намерили сте котка?
— Да, всъщност няколко.
Тя му разказа за случилото се през нощта. Когато свърши, той заяви:
— Не мога да ви помогна. Не обръщам внимание на котките — той каза това с такъв тон, сякаш беше необичайно да им обръща внимание.
— Почакайте — той се замисли за миг. — Вероятно ще организирам парти първата вечер от началото на семестъра. Ще дойдете ли? Утре около осем? Много от островитяните ще дойдат.