Чу се трясък. Студентът беше изпуснал една бутилка, докато опулено ги слушаше. Той ги погледна учудено и коленичи да събира остатъците парче по парче.
— Сега къде? — попита Мо, щом Тери се качи в колата. Мо настояваше да шофира. Тери се чувстваше като строител и без малко да отвори прозореца и да подсвирне на някоя домакиня.
— При приятелката ти — предложи Тери. Мо имаше една приятелка лесбийка в Оксфорд, която държеше кафе в женския център и беше купила няколко снимки от последната ѝ и изложба. Покани я да ѝ се обади непременно, щом дойде в Оксфорд.
— Защо не?
Те караха мълчаливо.
— Мисля си за котката — каза Мо.
— Какво?
— Ветеринарят мисли, че може да е в резултат на травма или стрес.
Беше неделя и ветеринарните кабинети бяха затворени, но накрая се свързаха с един по телефона. Той не им помогни кой знае колко. Канибализмът беше едно от нещата, които се случват понякога. Можеше да спре, щом котенцата започнат да растат. Трябваше да оставят котката да почине и да не я стряскат.
— Видя ли бучките под козината ѝ?
— Какви бучки?
— Когато я галих, напипах корички на рани. По стомаха, точно над зърната ѝ. Помислих, че са от други котки, но изведнъж ми се стори, че…
— Какво ти се стори? — попита Тери.
— Може да са от изгаряне с цигара. Някой я е изтезавал.
Женският център се намираше в една стара пожарна в центъра на града и се състоеше от книжарница, свързана с кафенето на приятелката на Мо Лизи. Нямаше много хора. Няколко групи жени закусваха и четяха неделните вестници.
Снимките бяха окачени по цялата стена. Тери ги погледна и почервеня.
— Защо не ми каза, че са точно тези — изсъска тя на Мо. Почувства как всички погледи се насочват към нея.
— Не си ме питала. Успокой се, никой няма да те познае.
Това беше истина. В частната си работа, точно обратно на комисионните, които взимаше от реклама, Мо се опитваше да бъде женският Мейпълторп. Голото тяло на снимките в кафенето на Лизи беше красиво, в бяло и черно, леко осветено и отпечатано на много фина хартия. Но снимките също бяха с определена тематика. Всички бяха от серията, която Мо наричаше „невротична гола серия“. Главата на модела беше отрязана и фотографиите бяха отпечатани в червеникавокафяви тонове, така че не можеше да се каже дали беше бял или чернокож. Всъщност моделът беше Тери.
Тя си зададе въпроса как от толкова много градове тези фотографии са попаднали именно тук. Предпочиташе да са навсякъде другаде, но не и тук. Мо беше продала доста фотографии и тя трябваше да се радва за нея, а освен това някой не я познаваше. Но тя бе сигурна, че нямаше да е чест гост на женския център.
Мо извика сервитьорката и попита дали Лизи е на работа.
Момичето се усмихна.
— Разбира се. Тя е в кухнята. Но ако сте репортери, нима да иска да се види с вас.
— Предай ѝ за Мо Доусън. Фотографката.
След няколко минути Лизи се появи. Беше млада и слабичка американка. Тери си помисли, че не прилича на лесбийка и веднага се укори за глупавата мисъл. По какво си личеше, че тя самата е лесбийка. Мо ги запозна и поръча кафе. Тя направи комплимент на Лизи за изложените картини, но не спомена за ролята на Тери в тях.
— Толкова са красиви. Всички ме питат откъде съм ги купила — каза Лизи.
— Наистина ли? Ако искаш, ще ти пратя няколко визитни картички. Обещавам ти процент.
Лизи изведнъж посърна.
— Ако работи още кафето.
— Защо? На мен ми се струва, че то процъфтява.
— Проблемът е другаде. — Двете бяха озадачени и тя попита: — Нали не живеете тук? Затова и няма как да сте чули, че сме заподозрени в убийство.
Мо хвърли поглед на Тери.
— Да не би да говориш за убийството в Осни?
— Да. Значи вече сте чули.
— Тери купи къщата, където е извършено.
— Купила си къщата — касапница?! Доста смело.
— Тя е хубава къща — каза Тери. — Не мисля, че съм направила кой знае какво. — Но тя осъзнаваше, че беше го направила. Ако не беше агентът за недвижими имоти. Ако знаеше, че убийството е тема номер едно в града, едва ли щеше да я купи.
— Ти как си замесена? — попита я Мо.
Лизи въздъхна.
— Толкова глупаво. В полицията получили писмо, чрез което ни свързват с убийството, защото е написано върху хартия, която ние продаваме. Като че ли клиентите ни са толкова глупави, че да убият някого и да не забележат, че оставят улика за полицията.
— По какво се различава тази хартия? — попита Тери.
— Рециклирана е и не е избелвана, затова не се среща често. На всяка страница отдолу е написано, че се продава в помощ на Фонда за защита на женските права.
— Какво общо има това с Женския център? Всеки може да намери такава хартия.