Мярна ѝ се нещо синьо. Някакво найлоново парче в храстите. Тя го вдигна. Беше обгоряло от едната страна. Тревата наоколо също бе изгоряла, и то наскоро. Докато разглеждаше найлона, тя осъзна, че това е част от лента, с каквато полицията загражда мястото на престъпление. Усети, че някой я наблюдава. Беше една червенокоса жена от прозореца на съседната къща, приблизително на нейните години, с бяла хавлия, която пиеше кафе от светлозелена чаша. Чашата и очите ѝ бяха с един и същ цвят. Тери ѝ кимна, но жената я гледаше безучастно, после рязко се обърна и се отдалечи, сякаш някой я повика.
Тя влезе в къщата и пусна чешмата в кухнята, за да види дали има вода, след това ползва и тоалетната. Отвътре на вратата някой студент беше написал: ПРЪДНЯТА Е ЗОВ ЗА СВОБОДА НА ПОТИСНАТОТО ЛАЙНО.
Тери разгледа надписа и реши да не го трие. Разбира се, никой не знаеше, че потиснатото лайно е бившият ѝ съпруг Дейвид. Тя отвори описанието на къщата, което ѝ оставиха двамата посредници, и се зачете:
Номер 57, който се намира на „Уест стрийт“, Осни, е къща на около сто години. Тя е с пет стаи, ползвани някога от студенти: едната от тях е разположена на приземния етаж и лесно може да стане трапезария или всекидневна. Къщата се нуждае от ремонт, въпреки че, общо взето, е запазена. Зад нея има градина от петстотен квадратни метра, главно тревна площ, малко занемарена през последните години.
Осни е разположен в най-южната част на Оксфорд. От една страна, той е уединено малко градче, а от друга, е близо до центъра на града. Познат на местните жители като остров Осни, той граничи и с Оксфордския канал, и с притоците на река Темза.
В градчето има две обществени сгради — търговският център с изглед към реката и процъфтяващата асоциация на местните жители. Многобройните студентски общежития преобладават, но все пак са по-малко от тези в останалите подобни градчета.
Имотите в този район рядко се продават, затова се препоръчва бърз оглед.
При възникването на въпроси можете да се свържете или с мен, или с някой от колегите ми за организирането на оглед.
С уважение
Следващият ред не се четеше.
Следваше името на посредническата фирма — Улуей, Уеб&Ко.
Щом свърши, скъса описанието, за да се избърше, и пусна водата. „Маркирах си територията — мислеше тя, докато си вдигаше дънките. — Сега ще трябва да я купя“. Върна се пак по коридора, като оглеждаше стените, надраскани от велосипедите на студентите, и накрая затръшна вратата след себе си.
Докато Тери се връщаше с влака в Лондон, членовете на Университетската общност бяха на вечерна молитва в малката катедрала „Университетска църква на Христос“.
Момчетата от хора трябваше да се откажат от ваканцията си и сега негодуваха, като си намигаха един на друг, но това не се отрази на песнопението им. То беше съвършено, както винаги: трептящите ноти устремно политаха и се рееха из каменното пространство над главите на богомолците, като лястовици.
Към тази част от Великденската служба имаше специална церемония. Каквито и молитви да се пееха, накрая неизменно се завършваше с аранжирания от Алегри псалм 50, псалма на разкаянието. Чистият и невинен детски глас на сопраното караше думите на скръб и разкаяние да звучат още по-трогателно:
Ето, в беззаконие съм заченат,
и в грях ме роди майка ми.
Докато момчето пееше, свещите в църквата угасваха една след друга и останаха само тези на олтара. После и те започнаха да гаснат и в тъмнината пак се чуха думите на псалма:
Поръсѝ ме с исоп и ще бъда чист;
умий ме и ще бъда по-бял от сняг.
Докато мелодичните гласове на по-възрастните хористи подеха псалма отново, преплитайки се с ненадминатото сопрано, свещите пак се запалиха, така че след последните стихове псалма катедралата се изпълни със светлина. Само миризмата от изгорелите фитили и едва забележимите следи от дим показваха, че са били изгасени. Последният стих от псалма беше последен и за службата:
Тогава ще Ти бъдат угодни жертви на правдата,
възношение и всесъжение;
тогава на Твоя олтар ще възложат телци.
Богомолците останаха на колене, докато хорът излезе, а после се изправиха и се раздвижиха. Някои разтриваха коленете си, които ги боляха от дългото стоене на твърдия под. Те се поздравяваха, като вървяха към изхода, и се усмихваха един на друг.