Един мъж отпред коленичи, без да обръща внимание на хората около себе си, явно не разбрал, че службата беше свършила. От сведената му глава не можеше да се разбере дали дълбоко се молеше, дали бе замислен или беше заспал.
Едва когато богомолците си отидоха, той погледна олтара. Извади от джоба си сгъната носна кърпа и избърса сълзите, които се стичаха по избръснатото му лице.
Като тръгна към вратата усети, че някой го докосна по ръката.
— Брайън? — прошепна той.
Явно го чакаха. Бяха двама. Облечени също като него с официални студентски тоги, а под тях — с тъмни костюми.
— Може ли да поговорим?
— Разбира се, господин Директор.
Той кимна към втория мъж в знак, че го е разпознал.
— Господин Декан?
— Не е зле да обсъдим щетите от уговорката — промърмори директорът, докато излизаха в тъмнината навън. Гласът му още се снижи, докато тримата вървяха бавно след богомолците.
две
Щом се нанесеше в нова къща, Тери най-напред разопаковаше книгите си. Всичко останало — готварската печка, прозорците без пердета, чашите, загънати в хартия — бяха пренебрегнати, докато не подредеше на рафтовете скъпите си книги по тематика и по азбучен ред.
Дейвид се вбесяваше от това и тя го правеше нарочно. Сега, когато него го нямаше, беше много по-добре.
Рафтовете пред нея бяха като каменни пластове с различен цвят и всеки от тях беше свързан с някакъв период от живота ѝ. Най-отдолу бяха сивите и черни книги на Пингуин и пиесите на Арден по Шекспир, останали още от училище. Над тях яркозелените книги на Вираго, които тя четеше на седемнадесет, после тънките книги с поезия, строени до поредицата от томове на Кинг Пингуин. Следваха учебните издания за студенти на Джойс, Иейтс и Елиът, а под тях критическите трудове и академични есета. По-долу тя нареди евтините криминални романи и трилъри, ярки и разноцветни, докато малкото дебели книги, купени наскоро в Лондон, постави най-отгоре. Там бяха „Направѝ си сам“, „Радостта от секса“, „Книга за дома“, няколко стари каталога „Наш дом“, както и антикварните издания на „Интериори“ и „Плетиво“.
За разлика от Тери, Мо първо пусна уредбата. Трейси Чапман, която се чуваше през отворената врата на микробуса, беше истинска революция за еснафите от Оксфорд. Двете пренасяха багажа от лондонския апартамент на Мо.
— Не е ли забавно? — усмихна се Тери. — В Лондон никога не оставяхме микробуса с отворена врата или пък отключен.
Мо я погледна развеселена.
— Тери, престъпления има навсякъде. Или забрави какво е станало в новия ти дом?
— Така е. Аз само…
— Какво ме занасяш. Даже не се опитвай. Щом искаш да бягаш от живота и да вегетираш тука, твоя работа.
Говореше, сякаш не ѝ пука, но Тери знаеше, че е жестоко наранена. Те живяха заедно в апартамента на Мо шест месеца. Никой от агенцията не разбра колко са близки. Щом пристигна, Тери се почувства както преди, когато като първокурсничка се прости със сигурността на бащиния дом и дойде за пръв път да живее тук.
— Не мисли, че бягам.
— В никакъв случай. Ще отскачам всеки път, когато мога. Лесно няма да се отървеш от мен.
Книгите свършиха. Тери коленичи, за да извади порцелана от кутиите.
— Не от теб. Аз бягам от действителността — призна тя.
— Я стига. Нали не беше активистка от радикалното движение? Веднага ще ти пратя няколко колета, ако станеш прекалена провинциалистка. С брой на „Време за почивка“ и афро-еврейски сандвичи. Или ще дойдеш за някоя откачена демонстрация. Аз облечена като Док Мартенс, а ти — в университетска тога.
Тери я прегърна и тогава някой звънна на вратата.
— О, вече имаме и гости? — каза Мо. — Може би е пасторът да ти напомни за неделната служба? Или от комитета на жените те канят на чай?
Тери я ощипа да я пусне.
Една жена на средна възраст надничаше през вратата.
— Госпожа Уилямс? — попита тя.
— Аз съм Тери Уилямс, а това е приятелката ми Мо Доусън.
Тери протегна ръка.
— Шийла Гибсън. Живея до вас.
Жената се приближи и посочи неопределено към къщата си.
— Отбих се да ви кажа добре дошли в Осни. — Тя изгледа подозрително купчината кашони. — Боже мой! Съпругът ви е оставил тежката работа.
— Аз нямам съпруг. Разведена съм — всеки път го произнасяше все по-лесно, — но Мо ми помага.
— Вие сте щастлива — опасявайки се, че Тери няма да я разбере правилно, тя добави: — Хубаво е, че сте тук. Мисля, че сте много смела.
— Защо? — намеси си Мо.
— О, Боже! Май сгреших — Шийла сложи ръка на устата си, но очите ѝ блестяха.
— Вече знам за историята с къщата — каза Тери, — но тя не ме притеснява.