— Аз също — обади се Алисън.
— Не се безпокойте, това е дълга история. Но всичко придобива някакъв смисъл. Моля, продължавайте. Какво ще кажете за последното писмо?
— А, да. Това, в което тя прелъстява младия съсед. Прани ми впечатление, че е много по-различно от останалите.
— Защо?
— Няма го елементът на позволението. Това е любопитно. „Трябва да призная, че бях поласкана от вниманието му и реших да го вкарам в леглото си.“ След всичките протести, които отправя в предишните писма, тук тя директно решава да прави секс. Единственият човек, който иска някакво позволение, е младият мъж, заклещен под кревата.
— Какво би казала за това? — попита Алисън.
— Не съм сигурна, ако трябва да бъда честна. Странно с… Не знам, безлично е. Другите писма са добре конструирани като начин на разказване. Е, това е в твоята област, не и моята. Докато това изглежда по-функционално.
— Така е — съгласи се Тери. — Това е единственото без никаква истинска характеристика.
— Би ли могло да бъдат двама различни автори? — попита Алисън.
— Или същият автор, който го е написал по-късно — добави Тери.
— Възможно е — допусна Ан. — Но има и нещо друго… Имам предвид враждебността. Това намирам тук. Който и да го е написал, крие в себе си много ярост и гняв.
Тери почувства как космите на ръцете ѝ настръхват.
— Младият мъж, описан в писмото, е бил убит. Полицията не е сигурна, но вероятно мотивът е на сексуална основа. Убит е с поялник в ануса.
— Разбирам. Убийството в Осни.
— Възможно ли е, мъжът, който е написал това… — тя млъкна, щом си даде сметка за важността на това, което щеше да каже. — Възможно ли е съпругът — мъжът, който казвате, че е написал писмата — да е толкова враждебно настроен, че да изнасили и убие друг мъж? Като вземем и несигурността му от другите писма? Възможно ли е той да е човекът, когото полицията търси?
— Не е редно да обсъждам това.
— Моля ви — примоли се Тери.
— Възможно е. Разбира се, че е възможно.
— И не забравяйте, че писмата са написани за публикация — каза Тери. Тя беше станала и се разхождаше нервно из стаята. — Вие самата казахте, че контекстът има значение! Той е знаел, че никога няма да публикуват нещата, които наистина си е фантазирал.
— Още веднъж ви повтарям, че не е редно да го обсъждаме — каза Ан Байрес нервно. — Не съм сигурна дали полицията би…
— Вие казахте преди малко — прекъсна я Тери, — че всичко е свързано с интеграцията на личността. Доколко фантазиите на хората са част от личността им? Доколко са интегрирани тези фантазии?
Ан Байрес разпери ръце.
— Не мога да кажа от такъв кратък материал — тя замълча. — Съществува вид фантазия, за която не съм ви говорила. При нея имаме някои видове разстройство на личността, особено под прикритие.
— Да?
— На това най-дълбоко ниво фантазиите не са само за секс. Те могат да бъдат за желание невидимото да стане видимо. Разбирате ли какво имам предвид? Фантазия, която не е просто сведение за сексуално събитие, истинско или въображаемо, но самото събитие, така че фантазията се превръща във вид ритуал, церемония на подсъзнанието.
— Боя се, че вече нищо не схващам — призна Алисън.
— Тогава нека го кажа по друг начин. Повечето фантазии съществуват, за да стимулират самия фантазьор. Това е единствената им цел: каквото научаваме за техния създател, ние го научаваме само защото е невъзможно да се направи каквото и да било, без да се разкрие нещо от личността. Но фантазията може да има и друга роля. Тя може да е като човек, страдащ от безсъние, който се разхожда напред-назад, или като шизофреник, галещ вманиачено едно и също парче плат, нещо натрапчиво и неконтролируемо, психологическият еквивалент на „да си начешеш крастата“. Ако бъде прикрепен към определен предмет, можем да го наречем фетиш.
— В японската драма — каза Тери — някой, който умира от голяма страст, като в любовна трагедия, е осъден да се върне и да преживее последните си часове отново и отново, докато страстта изчезне.
Ан кимна.
— Или както при лейди Макбет, когато вманиачено преживява убийството на Дънкан. Това е видът фантазия, за която говоря. Но не е нужно да е за нещо толкова зловещо като убийство. Може да е нещо, което на външен вид е напълно нормално — тя погледна към листите около краката си. — Или нещо, което би могло да бъде публикувано на заглавната страница на списание.
— Казвате, че тези писма могат да бъдат доказателство за разстроен ум?
— Не. Не, те не са доказателство на нищо — тя се подвоуми. — Казвам само, че биха могли да бъдат написани от някой с такъв ум. Това е просто една възможност.