— Защо? Какво ви кара да мислите така?
— Те засягат различни неща. Но ако погледнете на тях като цяло, всичките се отнасят за едно и също. Трепетът на груповата оргия, карането с превишена скорост и предотвратяването на скоростта от полицията, впримчването на момчето от съседната къща — във всички тях става въпрос за прегрешение и сексът, който следва, е едновременно наказание и награда за смелостта.
Тери отметна нетърпеливо косата си.
— Какво означава това?
— Не знам. Боя се, че това е неизследвана територия. Или по-скоро неизследвана от психологията. Хората мислят върху това от векове — тя кимна на Тери. — Защо художникът се връща на определена тема отново и отново? Защо поетът пише за една и съща любовна история през целия си живот? Разстройството на личността и съзидателният ум са двете точки на един и същ образ.
В съседната стая сериалът „Съседи“ беше към края си. Тери се заслуша в непрекъснатата лесно запомняща се мелодия, докато надписите течаха, преди телевизорът да бъде внезапно угасен. Тя се сети за мъжа, който живееше до нейната къща, който може би беше — или не — изнасилван и убиец, и потрепери.
петнадесет
Клив Тривилян и Хелън Сейърс слязоха от късния автобус и се целунаха в сянката на автобусната спирка. Хелън се отдръпна първа.
— Стига — каза нежно тя, — стана късно.
— Имаме време за още една целувка за лека нощ — протестира Клив.
Тя обви ръка около кръста му и се притисна. Двамата тръгнаха по краткия път нагоре по „Хедингтън Роуд“ към околовръстното.
— Разбира се, но като стигнем вкъщи. Затова бързам. Обещах на нашите, че ще се прибера до единайсет.
— Баща ти дали още е буден?
— Нали го знаеш. Трябва да е сигурен, че съм се върнала цяла. Не се тревожи, мама ще го задържи вътре.
— Ей, вече не си съвсем цяла. Не и след последния уикенд.
— Не говори така!
— Защо? Нали е истина?
Хелън навири нос.
— Сигурно си се похвалил на всичките си приятели.
— Не съм — разсмя се той. — Те мислеха, че го правим от месеци.
— Защо ще мислят така, Клив Тривилян?
— Откъде да знам? — попита невинно той.
Тя възкликна възмутено, а той пак се засмя и я хвана за ръка да пресекат пътя. Откъм Бенбъри се зададе камион, който се движеше толкова бързо, че трябваше да се затичат.
— Толкова ме е яд на тоя Дерек — каза тя, когато вече бяха от другата страна.
— Този от пицарията ли? Сега пък какво ти каза?
— Снощи ми се развика, защото ти дойде.
— Нали е разрешено да чакам приятелката си?
— Той смята, че не е добре заради клиентите.
— Майната му — разгорещи се Клив. — Ако продължава да се заяжда, ще си има работа с мен.
Вървяха през имота на Бейсуотър къщата на Хелън беше на края на пътя.
— Ако искаш, тук да си кажем лека нощ — предложи тя. — Така е по-сигурно, че няма да налетиш на татко.
— Ще те изпратя до вас — настоя той. — Трябва да си по-предпазлива.
— Ей го къде е — но тя му позволи да продължи. Щом стигнаха до нейната къща и той я придърпа под сянката на гаража, тя въздъхна щастливо и извърна лицето си към неговото.
След петнайсет минути тя се откъсна от прегръдката му и внимателно оправи блузата си. Позвъни на звънеца.
— Би трябвало да имаш ключ — каза той. — Вече си на осемнайсет.
— Татко обича да го събуждам — прошепна тя, докато се отваряше вратата.
— Добър вечер, господин Сейърс, лека нощ, Хелън — каза официално Клив и я целуна по бузата.
— Лека нощ, Клив — Том гледаше как момчето се отдалечава. — Не закъсняваш ли малко? — попита той дъщеря си достатъчно силно, че да го чуе Клив. Не беше излишно да му се напомни да поглежда часовника. За Том единайсет часът значеше единайсет и нито минута повече.
Клив бавно се спускаше по хълма в посока към своята къща. Околовръстният път тук минаваше в непосредствена близост до кварталните улички и от време на време покрай него профучаваше по някоя кола. Свикнал с шума, той не му обръщаше внимание. Мислите му бяха при Хелън. Тя толкова го възбуждаше, въпреки че нямаше как да го направят пред къщата на родителите ѝ. Той реши следващия уикенд да я изведе на излет. Само двамата сред природата. Щеше да си вземе повечко презервативи от автомата в клуба.
Когато стигна до едно игрище, което беше сравнително тихо, той осъзна, че някой вървеше зад него. Не се обърна. Може би някой си търсеше белята. Всякакви ги има, след като затворят клубовете.
Мина по тревата. Неговите стъпки и тези на непознатия не се чуваха. Като не знаеше къде е той, Клив за миг се разстрои, но се забърза, оглеждайки се наляво и надясно.