Выбрать главу

Джефри разбра, че му намират работа. Това беше добре за него, като се има предвид как се чувстваше в момента. Той взе една от колите, син „Форд ескорт“, и я изкара от мястото ѝ на паркинга. Чу потропване по покрива, огледа се и видя Джъдлър да стои от другата страна до прозореца му. Той се протегна ѝ свали стъклото.

— По-добре вземи една от гаража — шефът му посочи наредените зад него полицейски коли. — Звучи глупаво, но хората се дразнят, когато караме коли, различни от техните.

Като се укори наум за глупостта си, Джефрис смени колата. Ако беше по-внимателен, щеше и сам да се сети за това. Той знаеше, че подробност като тази отличава обикновения полицай от добрия детектив.

Заводът на „Роувър кар“ се разпростираше по околовръстното шосе до кръговото при Койли, като със старата си часовникова кула и грозни квадратни сгради, напомняше гротескна пародия на старинен оксфордски университет. Всъщност, макар университетът да бе център на внимание, този разпилян комплекс от работилници, бояджийници и поточни линии имаше повече работници, отколкото университетът студенти. Ако колежите бяха мозъкът на Оксфорд, това бяха мускулите му; икономически погледнато, беше спорен въпрос, кое от двете бе по-важно. Докато си показваше значката на охраната на главния вход, Джефрис си мислеше каква ирония е това, че завършилите университета получаваха званието Магистър на хуманитарните науки, а една от колите произвеждани тук, носеше наименованието Маестро. Линдзи Сейърс не му каза много. Явно не познаваше Тривилян и въпреки че изказа съболезнования за смъртта му, това нямаше да развали деня ѝ. Тя беше суетна блондинка, прехвърлила трийсетте, в добре ушит костюм. Джефрис се зачуди как някой толкова незаинтересован от хората можеше да отговаря за персонала. Научи само каква е била заплатата на Клив и колко често е отсъствал.

След като се раздели с нея, той помоли секретарката да го упъти към поточната линия, където беше работил Клив. Тя лично го заведе, очевидно доволна от възможността да си почине. Това беше един различен свят. Навсякъде около него несглобени и небоядисани конструкции на коли постепенно биваха запълвани със съставните си елементи: двигател се спускаше тук, седалки се слагаха там. Напомни му малко на залата за аутопсия, но в обратен кадър, сглобяване след разглобяването.

Той се загледа с увлечение известно време, докато един от майсторите дойде да види какво търси. Майсторът на име Сик, го заведе при мъжа, който работеше заедно с Клив. Те поставяха предните стъкла на колите. Вместо да спира линията, майсторът предпочете да застане на мястото му, докато двамата излязоха навън да поговорят на спокойствие. Мъжът се казваше Еди Боуман.

— Знаете ли какво стана с Клив? — попита Джефрис.

— Чух, че е убит. Ужасно. Казват, че е убит от обратен. Не знам, не ми приличаше на такъв.

— Не е бил такъв — каза Джефрис. — Изглежда… всъщност е рано да се каже, но прилича на случайно нападение.

— Казват, че обратните се познават, значи могат да кажат? — Еди поклати глава. — Все някой трябва да го е мислил за такъв. Знаете, че той носеше обица на ухото. Казах му, че изглежда глупаво, като гаден пират. Или гаден педераст.

— От колко време работехте заедно?

— Немного. Може би от година. Изглеждаше ми добро момче. Познавам и братята му. Доста хора от семейството му работят в този завод.

— Знаеш ли къде мога да открия някой от тях?

— Съмнявам се, че са тук. Сигурно са вкъщи при майка си. Ще ти дам съвет. По-добре го хвани, преди те да го хванат. В това семейство държат един на друг, а това убийство хич не им хареса.

В края на деня Джъдлър свика събрание да сглобят информацията от деня. Тя беше недостатъчна. При обиколката на къщите полицаите бяха попаднали на мъж, който видял банда травестити, въоръжени с ножове. Друг рапорт твърдеше, че това били само три момичета, връщащи се в събота вечер от дискотека. Шофьорът на автобуса, който беше докарал Клив и Хелън от центъра, не си ги спомняше, нито пък си спомняше кой е слязъл с тях. Не можа също да се сети дали на автобусната спирка някой е чакал да се е качи.

— Истината е, че нямаме нищо — каза той на събраните полицаи.

— Има ли нещо, което да свързва този случай със случая на Скот, сър? — попита Бил Уорнър.

— Само червилото. Няма никакви други прилики. Тривилян и Скот са били от различни класи, живели са в различни части на Оксфорд, имали са различни приятели — няма вероятност някога да са се срещали.