Но ти сгреши толкова пъти, помисли си тя.
След като взе решение, тя ритна „Мит и метафора“ под леглото. Щеше да подреди всичко веднъж завинаги.
Грабна телефонния указател и намери номера на хотела в Бирмингам „Хайят“, хотела, в който Джъдлър каза, че Брайън е прекарал нощта на убийството. Помоли да я свържат с организатора на конференции и след няколко минути музика на Вивалди весел глас каза:
— Джилиан от „Бирмингам Хайят“, с какво мога да ви бъда полезна? — това беше изречено с умела, опитна лекота, която заличаваше всяка следа от личността.
— Казвам се Тереза Уилямс и съм от Оксфордския университет — обясни Тери, като наподоби гласа на жената от другата страна на линията. — Пиша доклад за конференцията, която се е провела през февруари и исках да проверя някои от имената на участниците.
— Разбира се — каза гласът услужливо. — За коя конференция става дума?
Това беше по-сложно. Може би е било свързано с романтиците, но ако не произнесеше заглавието правилно, щеше да провали всичко. Момент, убийството беше извършено последния ден от учебната година, така че датата щеше да бъде в университетския ѝ дневник. Прелисти го бързо и каза:
— Тази на двадесет и трети февруари.
— Нека само да погледна — тя чу звука от пръстите, които пишеха на клавиатурата на компютъра. — Да, ето я. Кои имена ви интересуват?
— Всъщност само едно име: Брайън Идън. Имам документ пред себе си, в който пише, че е доктор Идън, и друг, в който е споменат като професор. Чудех се коя от двете титли е имал по време на конференцията?
— Идън. Нека да погледна. Не, няма Идън.
Полазиха я тръпки.
— Сигурна ли сте?
— О, извинете. Грешката е моя. Ето го Идън. Тук пише доктор Идън.
Тери си отдъхна.
— Благодаря ви. Много ми помогнахте.
— Не можах да го намеря веднага — обясни гласът, — защото гледах списъка с имената от датата, която ми посочихте, двадесет и трети.
— Какво имате предвид? — попита предпазливо Тери.
— Той очевидно не е бил тук последната сутрин. Някои го правят, пропускат последната нощ и си тръгват след вечерята, ако искат да хванат самолета или нещо друго. Но той със сигурност е бил тук през останалите дни на конференцията.
— В колко часа свърши вечерята този ден?
Един момент, моля — отново се чу писане. — По програма е трябвало да свърши в единадесет и тридесет.
— Благодаря — каза Тери.
— Няма защо. Приятно ми беше да ви помогна — гласът секна.
Значи Брайън не е бил там след единадесет и тридесет. Имал е достатъчно време да хване обратния влак за Оксфорд и да убие Хю Скот в ранните часове на следващия ден. Може да се е върнал дори по-рано, ако се е измъкнал по време на вечерята.
„И ако аз мога да разруша алибито на д-р Идън с едно просто обаждане, помисли си Тери, какво, по дяволите, е правила полицията?“
Тя седеше неподвижно до телефона и мислеше за порнографските писма. Ако имаше отговор на тази загадка, тя беше убедена, че това щеше да се отрази в текста, колкото и неясен да беше.
Несъмнено писмата разказваха някаква история, макар че каква точно, тя дори за момент не можеше да си представи. Беше все едно да се опитваш да разгадаеш сексуалните връзки на Шекспир по данни от неговите сонети, без да знаеш как са подредени, а освен това да се съмняваш, че авторът им вероятно е бил умопомрачен или всичко е измислил. Тя обаче имаше предимство пред издателите на Шекспир — занимаваше се не с някакъв тъмен господин У. Х., а с някого, живял в тази къща.
Трябваше да научи повече за главния герой. Но как да стане това?
Като излезе от вцепенението си, тя изведнъж осъзна, че единственият изход буквално я гледаше право в лицето. Все още не беше боядисала стената, където бе монтиран телефонът; бележките и телефонните номера, които Хю и съквартирантите му бяха надраскали около него бяха още там, избелели, но се четяха. Тя се опита да ги разчете. „Х, обади се на Джейми.“ „Роло, Джон те търси, потвърди утре.“ „Доставки на пица — 351982.“ „Рожденият ден на мама — 18 януари.“ Надписите бяха осеяни с рисунки. Сърце между Хю и Анджи, лица от комикси, гола жена без глава, нарисувана доста талантливо, смешен паяк в мрежа от драскулки.
Окото на Тери забеляза нещо по-различно, една драсканица измежду другите: „Моля да обърнете внимание, че телефонният ми номер през ваканцията е Т. 01472 876549.“ Т. може би беше Триш, момичето, за което Джулия Ван Глат ѝ бе разказала. Това вече бе нещо.
Тя набра номера и почака, докато жена с груб глас вдигна телефона и отривисто изрече:
— Ало.
— Ало, аз съм приятелка на дъщеря ви от Оксфорд — каза Тери. — Последният телефонен номер, който ми остави, е този и се чудех дали не можете да ми кажете сегашния ѝ номер.