— Остави ме да вярвам в нещо, което си знаел, че не е истина. Според моята книга, това се нарича лъжа. И поради обстоятелствата си се явявал като мой защитник. С лъжа проникна в леглото ми, изчука ме и после пак ми наговори лъжи. И всичко това, защото бях уплашена от Брайън Идън — тя се изсмя презрително. — Трябваше да съм уплашена от теб.
— Чакай малко — каза той почервенял.
Те се гледаха. И двамата знаеха, че тя преувеличаваше. И двамата знаеха, че думите вече бяха изречени.
— Аз лично се чувствам зле, като прочетох това тук — каза тя саркастично. — Доктор Симпсън е била доста подробна. Кой какво е правил, с кого го е правил и колко дълго е продължило. Обзалагам се, че ти и детективите ти сте си прекарали чудесно. Щом ми задаваш въпроси, напомни ми да си взема и адвокат. Господин Фишер се е измъкнал доста по-леко.
— Съжалявам, че се заблуждаваш — каза той.
— Какво, по дяволите. Ти си полицай. Следващия път ще знам по-добре.
Настъпи кратко мълчание. Когато Джъдлър заговори, гласът му беше равен, емоциите бяха останали зад професионалното му безпристрастие.
— Да се върнем на писмата — предложи той, — още ли мислиш, че твоята версия звучи правдоподобно?
— Сега това няма значение — сопна му се тя.
— На мен ми се струва, че обяснението ти е много просто — каза той, без да обърне внимание на забележката ѝ. — Той негодува, щом вижда, че жена му се чука с друг мъж, и започва да си фантазира същото. Написва фантазиите си и ги изпраща до любимото си списание. Малко е налудничаво, но не е човекът, когото търсим.
— Чудя се защо Карла е пропуснала онази нощ.
— Тя вече е имала Хю. Може би група ентусиасти на средна възраст не са били по вкуса ѝ. Хю е бил млад, като нея.
Тери внезапно си спомни, че на сутринта след партито на Брайън беше видяла две полуголи жени, които излизаха от къщата. Очевидно е имало някаква динамична сцена онази нощ.
— Сигурно ме смяташ за глупачка — каза тя с огорчение.
— Не е вярно — измърмори той.
— Има ли нещо твое в къщата ми? — попита тя ледено и се изправи.
— Тери — каза тихо той, — знам, че се чувстваш глупаво. Ти си толкова интелектуално арогантна, че да се почувстваш глупаво е нещо, което не можеш да простиш. Но не виждам защо това трябва да променя връзката ни.
Тя поиска да каже нещо по-изразително, което да се запомни. Накрая всичко, което можа да измисли, преди да излезе, беше:
— Иди да чукаш Карла Идън.
двадесет и едно
— „За мен, както и за много други, четенето на криминални романи е вид пристрастие, както цигарите или алкохолът. Симптомите са същите. Първо, интензитетът на непреодолимата нужда — ако имам да върша някаква работа, трябва да внимавам да не попадна на криминален роман, защото веднъж щом го почна, не мога да работя или спя, докато не го свърша. Второ, неговата специфика — историята трябва да следва определени правила. (Много ми е трудно, например, да чета криминален роман, чието действие не се развива в провинциална Англия.)“ От кой известен поет е този цитат?
Вдигна ръка едно момче в средата на аудиторията, сега по-празна и от предишната лекция на Тери. Тя отбеляза, че винаги момчетата вдигат ръка. Той няма да познае отговора, но така или иначе ще опита. Момичетата никога не вдигат ръка, защото се страхуват да не сгрешат.
— Томас Стърн Елиът — рискува той.
— Добър опит, но не е верен. Като се има предвид какво ви казах предния път за Елиът. Не, това е У. Х. Одън в есето си „Виновният викарий“, написано, когато е бил професор по поезия тук, в Оксфорд. Това есе е едно от първите критически изследвания на криминалния роман. Това е негов опит да анализира „магическата функция“ на жанра, както сам той се изразява.
За Одън, както посочих, най-важният аспект на детективския роман е, че действието му се развива в определен вид общество. Донякъде това е така, защото е изискване на структурата му. Трябва да има тесен кръг заподозрени, така че един от тях, а не външно лице да е убиецът. Но Одън смята, че трябва нещо повече от това. За него обстановката, където се извършва убийството — била тя усамотена селска къща, селце или професионална група — представлява това, което той нарича „великото точно място“. Това е невинно общество и в него няма нужда от закони, докато убийството не покаже, че един от членовете му вече не е с чисти помисли. Тогава законът става реалност и всеки трябва да живее под сянката му, докато не бъде разкрит виновният. С неговото залавяне невинността е възстановена и няма нужда повече: от закона. Много ли бързам?
Интересът на слушателите ѝ беше намалял. Едно момиче разтриваше китката си, изтръпнала от писането.