— Не трябва да се стараете да запишете всичко — каза тя отчаяно. — Аз само се опитвам да ви предам същността на различни идеи, до които са стигнали други хора.
Те я гледаха с празни, невиждащи очи. Е, да продължим с шоуто.
— От наблюденията Одън създава теорията си. Той засяга известното схващане, че криминалният роман ни позволява да споделим насилието в едно убийство с някого другиго и да се освободим от него, като посочва, че в тези книги ние рядко виждаме убийството или насилието в сравнение с долнопробните трилъри на времето. Той ни внушава, че това, в което ние, читателите, всъщност участваме, е възвръщането на невинността. Необходимо условие в класическия криминален роман е накрая виновният да бъде отстранен. Ето какво казва Одън: „В реалния живот аз не одобрявам смъртното наказание, но в криминалния роман убиецът не трябва да има бъдеще.“ Така че, според него, криминалният роман е фантазия, в която се възстановява моралната невинност.
Той вижда криминалния жанр в основата си като протестантски и отбелязва, че процъфтява главно в протестантските страни, където не съществува традицията да се изповядваме пред свещеник. Някой може да си каже, че „Отец Браун“ на Честъртън опровергава това, но трябва да запомним, че Честъртън започва да пише „Отец Браун“, докато е още протестант, и по-късно става католик.
А сега да помислим за връзката между детектива и убиеца. Основно изискване на криминалния роман е детективът „да разреши случая чрез логическо умозаключение от безпристрастно изложените факти пред читателя“, според думите на Х. Р. Ф. Кийтинг. Помислете за момент върху това. Убиецът представлява яростта, а детективът — логиката. Следователно разгадаването на едно престъпление е спор между страстта и разума, също както при извършването на грях. Погледнато по друг начин, под логика разбирайте ред, стабилност, общество, а под ярост — хаос, анархия и индивид. Така ние се доближаваме до известните анализи на Ницше за произхода на гръцката трагедия, която той разглежда като родена от конфликта между Аполон, бога на здравия разум, и Дионисий, бога на хаоса. В крайна сметка магическата функция на криминалния роман е повторното ритуално влизане в сила на този архетипен конфликт в човешката психика.
Тя виждаше, че интересът на студентите съвсем се загуби. Щяха да се чудят кой е Ницше, защото не беше англичанин. Да оставим писателя на криминални романи. Защо изобщо трябваше да го четат, както и всичко друго.
— Трето, нека помислим за самото престъпление. То обикновено е убийство, макар че „Лунният камък“ на Уилки Колинз, който Елиът нарича „Първият и най-добър криминален разказ“ е за кражба на бижута. Защо тогава трябва да има убийство?
Никой не вдигна ръка.
— Хайде — окуражи ги тя, — всеки трябва да има някаква идея.
Те неловко се спогледаха един друг, като чакаха някой да изяви желание да каже нещо.
— Добре — каза най-сетне Тери, — нека разгледаме някои от възможностите.
Два часа по-късно тя седеше в автобуса за Кембридж, сънлива от следобедното слънце.
Имаше само един начин да провери показанията, които оневиняваха Брайън за смъртта на Хю Скот. Трябваше да посети един от групата, която е била с него онази нощ. Тя избра Мери Симпсън, защото реши, че на нея ѝ е било най-трудно в полицията. Освен това в показанията си доктор Симпсън твърдеше, че познава Брайън много преди останалите. Тери искаше да разговаря с нея за миналото ѝ.
Докато автобусът напредваше в задръстването по магистрала М40, Тери прегледа двете книжки с поезия от Брайън Идън, които беше взела от библиотеката. Не знаеше какво търси, но подозираше, че всеки публикуван поет, който след това се е отказал от поезията, за да се прослави като биограф на други поети, трябва да има някаква история.
Двете книжки бяха съвсем различни. Първата, издадена, когато е бил още студент, и озаглавена „Булдозери“, беше повече от това, което можеше да се очаква от първа стихосбирка: преждевременно развита дарба, плавен стих, но пълна с отзвуци на други писатели, наслоена с иронични пози и надути игрословици на млад мъж, който гори от желание да впечатлява. Втората — „Големият химн“, беше по-мрачна, но и по-лична. Стеснителната интелигентност на по-ранната творба беше преобразена в компактна: лингвистична игривост. Тя беше по-добрата от двете книжки — по-малко повърхностна и прекалено самоуверена, но докато я четеше, тя си помисли, че долавя нарастващата колебливост към края на книгата, сякаш и тогава той се е опитвал да затвори своето проникновение в границите на формата. Стихотворенията ставаха все по-кратки и по-свободни по форма; той се опитваше да изрече нещата по-бързо, отколкото тя можеше да ги прочете. Макар че този сборник беше по-тънък от първия, тя видя от печатите на първата страница, че той е бил вземан от библиотеката само веднъж за четири години, докато по-достъпният първи том е бил вземан няколко пъти.