Повечето от стихотворенията във втората книжка бяха твърде трудни за разбиране от пръв прочит и се чудеше дали да хаби времето си да ги разгадава. Винаги беше предпочитала прозата пред поезията, защото се съмняваше в праволинейния идеализъм, който позволяваше на поета да превърне всяко нежно чувство в лирично стихотворение и всяка отделна жена в символ на нейния пол.
В самия край на книгата тя се натъкна на стихотворение, озаглавено „Песента на компанията.“
Бяха четирима в леглото
и най-малкият каза: „Обърнете се“
Ние всички се обърнахме
и неочаквано се оказахме голи.
Всички дрехи, целият разговор,
всичката любезност изчезнаха.
Нахвърляйки се един върху друг като животни,
които разкъсваха труп,
и всеки по реда си
беше нападан от глутницата.
Мъглявина от фрагменти:
пъп като възлестата уста
на балона, гривна, отпечатана
от чорап върху нежната кожа
на глезена, пенис, провиращ се
през деколтето на роклята.
Накрая страстта ни утихна,
допирът на кожа до кожа,
краката, преплетени като спагети,
предаваща се от ръка на ръка цигара.
Телата мълчаха.
И аз, станах отново аз,
видях с нарастващо ликуване
как всичко беше променено,
колко много знания и убеждения
бяха дошли и посипали челата ни
леко с праха си.
Тери почувства как космите на ръцете ѝ настръхнаха и ги разтърка с раздразнение. Не можеше да понася такива псевдомистични глупости, но трябваше да си признае, че последните стихотворения съдържаха някаква музика, която говореше директно на тялото. Стана ѝ горещо и тя се почувства лепкава от пот; грапавата автобусна седалка боцкаше вътрешната страна на бедрата ѝ. Тя остави книгите до себе си, опря глава на стъклото и заспа.
Щом пристигна в Кембридж, се почувства замаяна. От автогарата тръгна към колежа „Клеър“; настроението ѝ се подобри от хладния вятър, който духаше откъм реката. Попита портиера във фоайето за доктор Симпсън. Почувствала се привилегирована заради собствената си титла, тя каза, че иска да поговори набързо с доктор Симпсън. Имаше късмет: доктор Симпсън беше на работа и беше свободна да се срещне с нея. Като следваше инструкциите на портиера през лабиринта от средновековни вътрешни дворове, накрая тя откри точното стълбище.
Не знаеше какво да очаква — може би някоя фатална жена, облечена предизвикателно и покрита с тежък грим. Но жената, която я посрещна, беше към четиридесетгодишна, писка и кокетна, с къса коса и весели очи. Тери се почувства объркана.
— Извинете, че прекъсвам работата ви — започна тя, — просто исках да ви задам няколко въпроса.
— Моля седнете. Винаги ми е приятно да помогна на аспирант — гласът на доктор Симпсън подхождаше на очите ѝ: хладни и излъчващи интелигентност. Тери пое дълбоко въздух и седна.
— Всъщност не става дума за академични въпроси. Дойдох от Оксфорд да поговорим за Брайън Идън.
Непроницаемите очи леко се разшириха, но добре изскубаните вежди над тях не издадоха никаква емоция, когато се повдигнаха въпросително.
— Прочетох показанията ви — каза Тери.
— Защо? — започна доктор Симпсън. Отне ѝ малко време да се окопити. — Как така сте прочели моите показания?
— Показаха ми ги поверително. Това е дълга история.
— Тогава какво да направя за вас? Изглежда, че сте в позиция, в която можете да питате каквото поискате — каза тя язвително.
— Няма да ви разобличавам, ако това имате предвид — каза Тери и се изчерви от яд. — Щом не искате да разговаряме, ще си тръгна — тя стана, но доктор Симпсън я накара да седне.
— Забравете това, което казах. Добре, питайте каквото ви интересува.
— Искам да знам как започна това нещо с Брайън?
— Нещо? Разбрах, че си аспирантка. Може ли да се изразяваш малко по-ясно?
— Имам предвид секса — каза Тери без заобикалки.
Доктор Симпсън кимна, отвори чекмеджето и извади пакет „Стивънсън“, преди да отговори. След кратко мълчание, тя предложи цигара на Тери, която също запали.
— Казваш секс — каза тя делово, — но не започнахме със секса, или поне не само с него. Това беше преди осемнайсет години — тя хвърли поглед на Тери, — тогава ти още си била в началното училище. Запознахме се в Оксфорд втората година от следването. Всички се интересувахме от романтиците. Групата ни се състоеше от високо интелигентни хора, които си личеше, че един ден ще станат научни работници, художници или нещо такова. Не можеш да си представиш как успокоява това, когато три четвърти от студентите бяха идиоти. А може и да можеш. Не те познавам. Както и да е, ние бяхме неразделни и като такива решихме да основем клуб — тя смукна от цигарата, загледа се нанякъде и започна да си спомня.