— Как се нарекохте? — попита Тери с любопитство.
— Парнасисти. Като онези, които живеят в Парнас, планината на музите.
— Моля продължете.
— Брайън беше движещата сила. Имам предвид, всеки виждаше, че той беше по-специален. Не заради това, че беше по-умен от останалите. Той имаше особено качество — дори знанията му бяха винаги по-творчески, по-ангажирани.
Тери не каза нищо. След малко доктор Симпсън продължи.
— Идеята беше да възродим правилата на романтиците.
Да живеем с непорочни чувства, както е казал Кийтс.
— Но по онова време всеки е живял така. Секс, наркотици и рокендрол.
— Да, хората играеха това. Но нашето беше по-различно. Първо, ние бяхме интелектуалци. Стиховете на поетите звучаха в ушите ни. Както ни припомняше Брайън, само преди сто години тълпи студенти в Оксфорд са се бунтували срещу забраната на една поема от Суинбърн.
Във всеки случай това бяха седемдесетте, не шестдесетте години. Модата на хипитата беше отминала, всички ние учехме в консервативни средни училища и когато постъпихме в Оксфорд, ни беше останало само едно носталгично чувство, че сме пропуснали партито. Наистина доста експериментирахме. Дори в нашата групичка всички си сменяхме партньорите по няколко пъти всеки семестър, докато не стигнахме момента, когато всеки беше спал с всички. И всички се дрогирахме. Но разликата между нас и възпитаниците на частните училища беше, че докато те смъркаха наркотици и пушеха марихуана, ние се дрогирахме с поезия и червено вино.
— И секс.
— И секс. Мисля, че имаше някакво чувство, че докато го правехме, ние просто играехме играта — доктор Симпсън се усмихна леко. — Не можеш да си представиш какво беше. Да се отърсиш от задръжките си, без да задържиш нищо. Сега младите са толкова сковани.
Тери извади книгата на Брайън Идън от чантата си, прелисти на последната страница и зачете на глас:
И аз, станах отново аз,
видях с нарастващо ликуване
как всичко беше променено,
колко много знания и убеждения
бяха дошли и посипали челата ни
леко с праха си.
— Всъщност той много добре е схванал усещането — отбеляза доктор Симпсън. Тя протегна ръка да вземе книгата и Тери ѝ я подаде. За известно време тя прелистваше страниците и кимаше, потънала в мисли.
— И какво правите сега — срещате се по хотели, конференции и т.н. Това трансцендентални преживявания ли са? — попита Тери. Думите прозвучаха по-саркастично, отколкото се надяваше, но събеседничката ѝ я беше подразнила със самодоволното си превъзходство.
Доктор Симпсън повдигна рамене.
— Може би не. Но ние правим това, което можем, за да поддържаме магията жива — тя хвърли бърз поглед на Тери. — Мисля, че знаеш какво имам предвид.
— Аз ли? — попита учудено Тери.
— Да ти. Занимаваш се с научна работа. Ние правим всичко в нашия живот, за да изживеем отново вълнението, което чувстваме, като четем за пръв път някой автор; да почувстваме онзи шок на признаване, знанието, че някой друг в друго време е почувствал това, което чувстваме ние.
— Кой друг беше член на вашия клуб? — попита Тери, като не искаше да се отклонява от темата. — Естествено, не Карла, тя е доста по-млада от вас. Предполагам, че Брайън ви е запознал с нея по-късно. Ами Дорлинг Ван Глат и жена му?
Тя кимна.
— Да, Джулия и Дорлинг участвуваха. Разбира се, някои от членовете се отказаха. Срещнаха нови партньори, които не пи разбираха или се преместиха много далече и не можеха да участват. Но други, като мен, представиха партньорите си на групата, така че членовете останаха едни и същи.
— Брайън не пише само поезия. Той пише и порнография за жена си, как е обладавана от други мъже — каза накрая Тери.
— Наистина ли? Е, и какво? Винаги съм смятала, че, като се замисли човек, поезията и порнографията доста си приличат. И двете са крайни, стилизирани литературни форми. Ще го попитам дали мога да прочета някое от тези негови творения. Вероятно са добри.