Идваше от долния етаж на къщата.
— Мо! — извика Тери.
Отговор нямаше.
Тя се измъкна от леглото и се опита да надмогне страха си. Крушката на стълбището беше непоносимо ярка за сънените ѝ очи. Слезе на пръсти по скърцащите стълби. Шумът идваше изпод босите ѝ крака, от мястото, където бяха изхвърлили празните кашони. Тя се ослуша за миг, викът я прониза отново — внезапен вопъл на агония — и космите ѝ настръхнаха.
Даже при запалена лампа в нишата се виждаше трудно. Тери предпазливо се приближи. Ако котката агонизираше, тя не искаше да пострада от ноктите и зъбите ѝ. Тогава я видя в една от кутиите, червените ѝ очи я гледаха с ярост, а около нея имаше нещо бяло. Бялото петно се размърда и Тери съзря куп новородени котенца.
Котката пак измяука и още едно лъскаво вързопче се плъзна навън, като се опитваше да се измъкне от топката слуз, която го обвиваше.
Всичко стана ясно — виковете, отчаяният опит да влезе през прозореца на спалнята, разширеният таз, който Тери зърна, докато котката бягаше. Тя се бе опитвала да намери тихо местенце, където да роди малките си. Тери преглътна и се опита да я успокои. Майката ближеше последното новородено, докато другите две търсеха зърната ѝ. Котката излапа дългата нишка плацента, както чревоугодник чиния със спагети.
Тери събуди Мо, защото знаеше, че би искала да види малките.
— Имаме гости — каза ѝ тя, докато полузаспалата ѝ приятелка не можеше да схване какво става.
— Ела да видиш — заведе я на долния етаж и ѝ показа кашона. Мо се приближи и надникна. Като видя котенцата, нададе вик на задоволство.
— Откъде се взеха? — прошепна тя.
— Не знам. Може би е на съседите. Не разбирам как е влязла. Дали има нужда от нещо?
Мо поклати глава.
— Сигурно от мляко, като ги роди. По-добре да я оставим сама.
— Да се обадим ли на ветеринаря?
— Няма нужда. Котките на родителите ми винаги раждаха котенца. Оставяхме ги да се опознаят и сприятелят. Природата си знае работата.
Като разбираха по виковете ѝ, че следващото коте е на път, те идваха при нея. Най-накрая се роди последното и котката, смъртно изтощена, лежеше на едната си страна, но мъркаше доволно, а котенцата се мушеха и търкаляха около корема ѝ.
Докато Мо топлеше мляко, Тери отиде в предната стая и опря лакти на прозореца. Зазоряваше се. Гледката не беше кой знае какво — еднакви къщи, долепени една до друга, също като тези в Лондон. Единствената разлика беше, че пред някои от къщите имаше по пет-шест велосипеда, които блокираха тротоара. Това бяха къщите със студенти, от които се бе оплакала съседката.
Две фигури бягаха по още тъмната улица. Те бягаха сериозно, облечени в еднакви анцузи „Гребен клуб“, с гирички на китките и уолкмени на кръста. Минаха близо до нея, но не я видяха.
В този момент иззад ъгъла зави червена спортна кола, скъпа, но стара. Тя паркира в двора на отсрещната къща и от нея слезе млада двойка. Мъжът беше с черен костюм, а жената с бална рокля от тафта. Тери се зарадва, че Мо я нямаше да ги види: точно нейните стереотипи — неподходяща комбинация между модел от списание и инспектор Морз от култовия сериал.
Мо ѝ донесе кафе и за известно време двете наблюдаваха улицата.
— Е — каза Мо най-накрая, — те, изглежда, се справят добре. Можем да се върнем в леглото.
— Само си мислех… Може да се е изгубила. Какво ще стане, ако не намерим стопанина ѝ?
Мо изсумтя.
— Ние? Защо ние?
— Е, добре, какво ще стане, ако не го намеря?
— Ще си имаш котка. Освен това — четири котенца.
— Искаш да кажеш пет. Аз ги преброих. Но…
— Не, четири са. И аз ги броих.
Тери се втурна към кашона и ги преброи. Бяха четири.
— Едното е под нея. Трябва да я преместим, да не го смачка — провикна се тя към Мо.
Мо ѝ помогна да вдигнат котката. Но под нея нямаше нищо.
— Пет бяха, Мо. Преброих ги. Едното сигурно е избягало — каза отчаяно тя, като разчистваше кашоните.
— Успокой се, Тери. Не може да е избягало. Много е малко, за да излезе от такъв голям кашон. Той е висок. Освен това… О, Боже, виж…
Преди да се обърне, Тери разбра какво изуми Мо. Като в ужасен сън, тя видя как котката сниши глава към това, което ядеше. Зърна неокосменото тяло, с размерите на мишка, захапано напречно. Тънкото цвъртене, толкова тихо, че тя не го чу, изведнъж престана. Котката вдигна глава и лакомо преглътна остатъците от малкото си, както пеликан, който поглъща риба. Тери се извърна.
— О, Боже! — прошепна Мо.
три
От банята на къща петдесет и девет Хари Гибсън наблюдаваше блондинката в градината на номер петдесет и седем, която приличаше на пънкарка. Тя закусваше, докато се разхождаше и оглеждаше цветята. Беше късо подстригана и той се възхити на красивата ѝ шия. Навън беше по-скоро слънчево, отколкото топло, но тя беше с тънък халат, който не оставяше много за въображението. Не че това имаше значение, защото въображението на Хари умееше да допълва детайлите. Блондинката влезе вътре, но той затвори очи и си представи как халатът ѝ се свлича на земята, оголвайки стегнатия ѝ корем и настръхналите зърна на полюшващите се гърди. Той преглътна и мушна ръка в отвора на пижамата си.