— Ох! — той се опита да я вземе, но се сви от болка в гърба.
— Здрав мъж като теб не би трябвало да има разтегнати мускули. Вероятно се претоварваш — Тя го погледна за миг, после се изправи и затършува в един от шкафовете, докато не намери малко шише с жълта течност. Сипа го в тенджера и добави вода от чайника.
— Какво правиш?
— Затоплям масажно олио — отвърна тя. — Или ти по-скоро ще избягаш?
— Ами…
— Тогава си съблечи ризата. Не се притеснявай, няма да те изям.
— Срамота — измърмори той. Обзалагам се, че си доста добра.
— Добра съм ето в това. Научи ме един бивш любовник. Вероятно ще се възбудиш, но не го приемай като покана да ми се нахвърлиш. Не спя със студенти. Разбра ли? Колкото и красиви да са те.
— Добре — съгласи се той, свали горнището си и легна.
— Как вървят тренировките? — попита тя, докато сипваше масажно олио върху гърба му. — Гребните състезания наближават.
— Загубих мястото си в лодката — прошепна той. — Роди каза, че отпадам. — Под пръстите си тя почувства как мускулите на врата му изведнъж се втвърдиха.
двадесет и три
На улицата покрай Оксфордския съюз бяха паркирани броня до броня камиони с оборудване, микробуси с осветление и коли на телевизията. В една от последните режисьорът Фреди Брандрет гледаше малък монитор и се прозяваше. Дебатите по въпроса за закона и реда бяха дълги и досадни, участниците — крайно благоразумни и справедливи. Едва когато ги сведяха до триминутен репортаж, щеше да изглежда така, сякаш и двете страни не бяха съгласни една с друга.
След като пълната с изтъркани фрази реч завърши с апел за уравновесена и справедлива политика относно престъпленията, началникът на полицията сър Андрю Хейг седна и един студент със задължителните бяла папийонка и фрак се изправи. Фреди се консултира с бележките си. Доминик Ашбъри. Отсъствието на пояснения след името му предполагаше, че това не беше важна личност. Фреди се протегна и намали звука.
Преди много години Доминик Ашбъри си беше наумил, че един ден ще стане премиер и се бе захванал да постигне тази своя мечта. Още докато ходеше на училище, беше решил, че имаше нужда от ментор и беше написал писмо до политик от дясното крило на Консервативната партия, възрастен ерген, в което го молеше да се срещнат. В замяна на службата си при политика, като негов неплатен асистент в Уестминстър и в избирателната колегия през ваканциите, всичко, което трябваше да прави, беше да подхранва егото на стария мъж и да ходи с него на вечеря. Скоро откри, че другият мъж обичаше да разказва за побоя, който получавал в младежките си години в училище. Всъщност училището на Доминик беше забранило физическото наказание много преди Доминик да започне да учи, но за да достави удоволствие на стария мъж, той си измисли куп истории за садистични отговорници по дисциплината и учители с пръчки. Един ден щеше да използва влиянието на ментора си, за да стане парламентарен изследовател. Тогава щеше да се очаква от него да се кандидатира в изборите за място, което той вероятно нямаше да спечели, просто, за да покаже ентусиазъм, преди връзките му да го улеснят да заеме мястото на консерватор, запазено за тези с бъдещ потенциал за кабинета. Тогава щеше да се отърве от стария мъж, да се придвижи сам към центъра на партията и да се съсредоточи върху докарването си пред електората.
Досега планът на живота на Доминик, написан на лист хартия, когато беше седемнадесетгодишен, вървеше като по вода. Той беше отбелязал първите четири квадратчета от диаграмата си. Но докато, от една страна, постигна желанието си тази година да стане президент на Оксфордския съюз, от друга, не беше постигнал амбицията си, която беше отбелязана на листчето хартия с думите: „Да бъда забелязан“.
Проблемът му беше, че в политическия кръг гъмжеше от бивши президенти на съюза. Това, от което имаше нужда, според няколко известни журналисти, беше да се превърне в гледано лице. По-късно, когато влезеше в парламента, издателите на вестници щяха да търсят в старите броеве информация за него и щяха да открият, че той вече беше впечатлил предшествениците им, и тогава щяха да му отделят хвалебствена статия като брилянтен вундеркинд.
За да бъде забелязан от националната медия, той трябваше да направи или да каже нещо спорно. Но политическите му инстинкти го правеха срамежлив и далече от дебатите. Всеки, когото сега обидеше, щеше да му го върне по-късно. Алтернативата беше да намери някоя изключително интересна новина и да я раздуха, без да обижда никоя от замесените групи.
Дебатите за закона и реда изглеждаха перфектната възможност. Той успя да си уреди среща с главния инспектор, така че телевизионните камери щяха да са там с надеждата, че старият глупак ще направи още някой глупав гаф.