— Скъпи студенти на „Сейнт Мери“, както неофициално разбрахме, днес спечелихме гребните състезания. Момчетата на Роди още веднъж ни накараха да се чувстваме горди.
— Ами да, разбира се. Седмицата на гребните състезания между Оксфорд и Кембридж — за момент в параноята си тя бе помислила, че всичко това е заради нея.
— Каквото и да се случи, трябва да останеш да видиш церемонията. Доста внушителна гледка е.
— Да остана? Звучиш така, сякаш ще заминавам някъде, Редж — когато той не отговори, тя каза ядосано: — Мислех, че поне мога да разчитам на твоята подкрепа.
— Не си ме молила за подкрепа.
— Прекалено горда съм, за да те моля.
Това поне го накара да се усмихне. Той хвана ръката ѝ.
— Хайде. Директорът ще иска да присъства на празненството. Колкото по-дълго го караме да чака, толкова по-малко време ще имаме да му обясним твоя случай.
Каквото и да бе очаквала, атмосферата в кабинета на директора беше доста цивилизована. Съпругата му ги въведе в приемната със заучена усмивка. Гарафа с шери и няколко елегантни чаши стояха на масата. Директорът стана, за да се здрависа с тях. Беше висок, елегантен мъж, облечен в костюм.
— Скъпи ми Редж. А ти трябва да си Тереза. Много съжалявам, че досега не сме имали възможността да се срещнем. Ще пиете ли сухо шери? Изглежда, студентите са изпили всичко останало.
— Чудесно — каза Тери, която и бездруго не различаваше едното от другото. Тя взе чаша с лепкава кафява течност и намокри покорно устните си.
— Е — попита директорът, като оправи гънките на панталона си, преди да седне в креслото срещу нея, — какво ще правим с цялата тази история?
Тя счете за благоразумно да не отговаря.
— Това са объркани дни за нашия университет — унесе се в мисли директорът. — Триумф във водата, бедствие на сушата. Какво мислите, госпожо Уилямс?
— Убедена съм, че отборът беше заслужил победата си — отвърна тя любезно.
— А, да. Имах предвид какво мислите относно бедствието на сушата. Повярвайте ми, наистина е бедствие. Току-що научихме, че университетът „Магдалена“ ще получат новото председателско място по криминална литература. Всеки знае, че това е свързано с неразумното и непотвърдено изявление, направено от докторантка на „Сейнт Мери“ срещу един от колегите ѝ.
Той замълча.
— Никой не е по-толерантен от нас. Това е изискване на нашата професия. Но в случая не можем да толерираме проявената нелоялност към нашия университет.
Дойде моментът и тя да заговори.
— Брайън Идън е злоупотребявал с длъжността си в университета години наред. Той е сексуално перверзен…
Директорът я прекъсна с твърдата увереност на адвокат, какъвто някога е бил.
— Не бъдете наивна. Ако е така, тогава и вие сте същата.
Потресена, тя се опита да продължи.
— Той е перверзен тип, който със сигурност е въвлякъл някои от студентите на „Сейнт Мери“ в сексуални игри. Вярвам, че е излъгал полицията относно местонахождението си в нощта на убийството на Хю Скот. Ако тази институция се бори за нещо, то тя се бори за истината. Аз просто казах истината.
Той я изгледа.
— Откъде мислите са парите за вашата заплата, госпожо Уилямс?
— Не знам — отвърна тя, объркана от внезапната смяна на темата.
— Дойдоха от продажбата на една наша собственост. Иронично е, но това е собствеността, в която живеете в момента — той кимна към Редж. — Бях помолен да намеря допълнителни пари, за да субсидираме опита да вземем новото председателско място. Това беше важна инвестиция. Новият председател щеше да плати много повече. Следите ли мисълта ми?
Тя я следеше.
— Искате да кажете, че след като председателското място е присъдено на университета „Магдалена“, няма причина да ме държите тук.
Той кимна утвърдително.
— Няма причина и няма капитали. Причина и следствие. Както стана, вие сте и причината, и следствието. Колко подходящо. Може би ще кажете, че няма нищо общо фактът, че опозорихте един от най-уважаваните членове на университета — той замълча.
Значи това, което Редж не ѝ бе казал, когато я взе на работа, беше, че така или иначе щяха да я уволнят, ако председателското място не бе отсъдено на „Сейнт Мери“. Тази мисъл беше почти толкова непоносима, колкото загубата на работата ѝ.
Нямаше смисъл да спори.
— Може ли да си довърша семестъра? — попита тя. — Вече съм подготвила последните си лекции.
— Хм. Редж, какво мислиш?
— Бих искал Тери да остане, колкото е възможно повече, господин директор.
Толкова беше подкрепата на Редж.
— Като се има предвид, че до края на семестъра останаха само две седмици, мисля, че е разумно. Като приемем, че този път ще се придържате към предмета си. И като приемем, че публично ще оттеглите казаното и ще се извините.