— Да се извиня? Вие май не сте с акъла си.
Той не обърна внимание на презрителната ѝ забележка.
— Във всеки случай, това и без друго няма значение. След като доктор Идън доказа невинността си и всякаква замесеност в убийствата, останалото ще бъде счетено за злонамерени спекулации.
— Как така е доказал невинността си? — попита тя подозрително. — Какво имате предвид?
— Доктор Идън е отишъл в полицията и е направил доброволен ДНК-тест преди няколко дни. Резултатите излязоха днес. Вероятността той да е човекът, когото полицията търси, е по-малка от едно на милиард.
— Той е подправил теста — каза тя. — Той е учен, намерил е някакъв начин — тя млъкна, защото усети, че звучеше като истерична маниачка.
Директорът се изправи.
— Сигурна ли сте, че искате да останете до края на семестъра? — поинтересува се той загрижено. — Мисля, че имате нужда от почивка. Но решението си е ваше. Публично оттеглете думите си и можете да останете следващите единайсет дни. А сега ще трябва да ме извините. Ние празнуваме тази вечер.
Беше късен следобяд, когато тя излезе от кабинета на директора. Затишие в очакване беше настъпило сред хората, които се бяха струпали в двора, и тя остана да гледа.
От университетската трапезария се чуваше слаб тътен, който се превърна в рев, когато вратите се отвориха и членовете на екипажа на университетската лодка заслизаха по стълбите. Те застанаха на редици по петима един до друг; бяха захвърлили саката си, папийонките им бяха развързани. Прегръщаха се през раменете да се подкрепят. Няколко от тях плуваха в пот. Бяха пияни и се олюляха, когато чуха одобрителните викове на публиката.
Лодката на тревата явно беше потопена в бензин. Човекът, който отговаряше за шоуто, го запали и огнени пламъци се извисиха нагоре. Изведнъж първият от победителите се отдели от другите, затича се по стълбите и през тревата. Всички нададоха силни викове. Той прескочи пламъците, вдигна ръцете си, но виковете, които го поздравяваха, този път се превърнаха в силен рев, приветстващ втория след него.
Всички прескочиха пламъците един по един, после се прегърнаха и заподскачаха на групи. Докато скачаха от радост, те пееха, или по-скоро скандираха песни, които Тери не можеше да чуе от врявата, но знаеше, че бяха нецензурни.
Джоузи Грейвс и Нийл Матър бяха излезли на пикник на ливадата. След като се нахраниха и изпиха бутилката вино, която бяха взели, те се изтегнаха във високата трева и започнаха да се целуват. Бяха избрали място, което беше далеч от пътеката, за да не ги безпокоят, докато лежаха прегърнати. След малко ръцете на Нийл се плъзнаха под роклята на Джоузи и започнаха да я милват. Тя измърмори нещо и затвори очи. Въпреки че живееха заедно и споделяха стаята на Нийл в Джерико, беше хубаво да бъдат заедно навън, огрени от лъчите на следобедното слънце, докато се възбуждаха един друг.
Нийл легна върху нея, като се притисна плътно и продължи да я гали с пръсти. Тя не искаше той да спира, но се притесняваше да не би да дойде някой. Отвори лениво очи, за да провери дали бяха сами, и срещна погледа на мъж, вперил очи в нейните, който ги наблюдаваше.
Той носеше вълнена шапка, през чиито отвори се виждаха очила за плуване, но беше толкова ниско коленичил над тях, че тя можеше да види очите му през очилата, които бяха студени и стоманени, като ножа марка „Стенли“ в ръката му.
Забелязал внезапното ѝ вцепенение, Нийл погледна през рамо. Тогава той също замръзна, когато ножът опря във врата му.
— Здравейте, кучки — измърмори меко непознатият.
Нийл направи рязко движение и като в близък кадър тя видя мястото, където ножът навлезе в неоказващата съпротива кожа. Тънка струйка кръв, кръвта на Нийл, бликна от раната. Тя пое въздух, за да изкрещи, но ръката на мъжа запуши устата и носа ѝ. За момент тя вкуси солта от дланта му, преди да затвори уста и той да си отдръпне ръката.
— Да не сте посмели да мръднете, кучки каза той спокойно.
През останалата част от следобеда и по-голямата част от вечерта Тери се разхожда. Градът беше изключително красив по това време на годината, яркото слънце разкриваше неизброимите оттенъци на местните камъни, дворовете и коридорите на големите университетски оазиси, където цареше хлад сред жегата и глъчката по улиците. Като избягваше туристите, Тери осъзна, че беше тръгнала към ливадата пред църквата, която се намираше близо до реката. Тя вървеше по пътеката и наблюдаваше огромните ята комари, които трептяха над повърхността на водата. Изведнъж видя пъстърва, дебела колкото човешка ръка, която плуваше срещу течението с мързеливи движения на опашката си. Смрачи се, а тя се намираше в непозната част на града — пъстроцветна бъркотия от студентски общежития и имигрантски къщи. Краката я боляха, но още нямаше желание да се върне вкъщи. Тъмнината ѝ даваше анонимност. Тя седна на една маса пред малка кръчма, поръча си „Гинес“ и запали цигара. Когато барът затвори, тя продължи да се разхожда. Бирата беше замаяла главата ѝ. Чувстваше се отритната и вцепенена, изолирана от света.