Агата Кристи
Убийство в „Ориент експрес“
ЧАСТ ПЪРВА
ФАКТИТЕ
ГЛАВА I
ЕДИН ВАЖЕН ПЪТНИК В ЕКСПРЕСА „ТАВЪР“
Беше пет часът през една зимна сутрин в Сирия. Пред перона на гарата в Алеп стоеше влакът, възторжено описан в железопътните справочници като експреса „Тавър“1. Състоеше се от вагон-ресторант, спален вагон и два местни вагона.
До стъпалата на спалния вагон стоеше млад френски лейтенант във великолепна униформа и разговаряше с един загърнат до ушите дребен мъж, от когото се виждаха само зачервеният нос и краищата на засуканите нагоре мустаци.
Беше много студено и никой не би завидял на задължението да се изпрати видният чужденец, но лейтенант Дюбоск изпълняваше стоически задължението си. От устата му се лееха изящни фрази на изискан френски. Но той никак не беше посветен в последните събития. Носеха се, разбира се, слухове, както става винаги при подобни случаи. Раздразнението на генерала — на неговия генерал — нарастваше все повече. След това пристигна, изглежда, чак от Англия този непознат белгиец. Последва цяла седмица на странно напрежение. А сетне се случиха някои неща. Един много известен офицер се самоуби, друг подаде оставка и мрачните лица изведнъж изгубиха угрижения си израз, някои военни ограничителни мерки бяха отменени. А генералът — генералът на самия лейтенант Дюбоск — сякаш в миг се подмлади с десет години.
Дюбоск бе дочул част от един разговор между генерала и чужденеца. „Вие ни спасихте, мон шер!2 — бе казал генералът разчувствуван, а големите му бели мустаци бяха потръпнали. — Вие спасихте честта на френската армия, предотвратихте голямо кръвопролитие! Как мога да ви се отблагодаря, че се отзовахте на молбата ми? Да дойдете толкова далеч…“
Чужденецът (на име мосьо Еркюл Поаро) бе отвърнал на тези думи, както подобава, и в отговора си бе включил фразата: „Всъщност, доколкото си спомням, вие веднъж спасихте живота ми, нали?“ А след това генералът също бе отговорил, както подобава, отказвайки заслугите си за тази отдавнашна услуга, и разговорът им бе завършил със сърдечна прегръдка след много излияния за Франция и Белгия, за славата, честта и други такива неща.
Но лейтенант Дюбоск все още не бе наясно за какво се касаеше; на него бе възложено да изпрати мосьо Поаро на гарата и той изпълняваше това с усърдие и жар, подобаващи на млад офицер с обещаваща кариера пред себе си.
— Днес сме неделя — каза лейтенант Дюбоск, — Утре, понеделник вечер, вие ще бъдете в Истанбул.
Той вече не за първи път правеше тази забележка. Разговорите на перона преди заминаването на влак се характеризират с подобни, повтарящи се забележки.
— Точно така — съгласи се мосьо Поаро.
— Струва ми се, че възнамерявате да останете там няколко дни.
— Но разбира се. Никога досега не съм посещавал Истанбул. Би било жалко да мина през него… просто ей така. — Той щракна с пръсти, за да изрази нагледно това. — Нямам бърза работа — ще остана там няколко дни като турист.
— „Света София“3 е забележително нещо — каза лейтенант Дюбоск, въпреки че никога не бе я виждал.
По перона духна студен вятър. Двамата мъже потръпнаха. Лейтенант Дюбоск успя да погледне крадешком часовника си. Пет без пет — оставаха само пет минути! Той си помисли, че събеседникът му е видял неговия поглед и побърза да поднови разговора.
— По това време на годината малко хора пътуват — каза той и погледна нагоре към прозорците на спалния вагон.
— Точно така — съгласи се мосьо Поаро.
— Да се надяваме, че снегът няма да засипе експреса!
— Случва ли се подобно нещо?
— Да, случвало се е. Но тази година още не е бивал затрупан.
— Да се надяваме тогава — каза мосьо Поаро. — Метеорологическите новини от Европа обаче са лоши.
— Много лоши. На Балканите има много сняг.
— Чух, че и в Германия имало много сняг.
— Е добре — побърза да каже лейтенант Дюбоск, когато му се стори, че отново ще настъпи пауза. — Утре вечер в седем и четиридесет вие ще бъдете в Константинопол.
— Да — потвърди мосьо Поаро и продължи храбро: — Чувал съм, че „Света София“ е много красива.
— Наистина великолепна.
Над главите им някой дръпна пердето на едно от купетата в спалния вагон и оттам погледна млада жена.
Откакто бе напуснала Багдад миналия четвъртък, Мери Дебенхем спеше малко. Не можа да спи добре нито във влака до Киркук, нито в почивния дом в Мосул4, нито във влака тази нощ. И сега, уморена да лежи будна в задухата на претопленото купе, тя стана и погледна навън.