— Пътувам направо.
— Жалко, нали?
— Преди две години пътувах по същия път и прекарах три дни в Истанбул.
— О, разбирам. Е, мога да кажа, че съм много доволен, загдето пътувате направо, защото и аз ще направя същото.
Той се поклони леко и несръчно, като в същото време се поизчерви.
„Нашият полковник е влюбчив — помисли си Еркюл Поаро развеселен. — Влакът е не по-малко опасен от пътуването по море!“
Мис Дебенхем каза равнодушно, че това щяло да бъде много приятно. Поведението й стана малко по-сдържано.
Еркюл Поаро забеляза, че след това полковникът я придружи до купето й. По-късно влакът мина през прекрасните пейзажи на планината Тавър. Когато гледаха надолу към Сицилийския проход, застанали един до друг в коридора, момичето въздъхна внезапно. Поаро стоеше наблизо и я чу да казва тихо:
— Толкова е красиво! Как искам… Как искам…
— Да?
— Как искам да му се насладя по-отблизо! Арбътнот не отговори. Квадратната му брадичка сякаш стана по-сурова и по-неумолима.
— Бог ми е свидетел, че бих искал да не сте замесена в това — каза той.
— Мълчете, моля. Мълчете.
— О! Не се безпокойте. — Той погледна с лека досада към Поаро… След това, продължи:
— Но като си помисля, че сте гувернантка — във властта на разни тиранични майки и техните досадни хлапета…
Тя се изсмя, с лек намек за липса на самообладание.
— О! Не трябва да мислите така. Митът за онеправданата гувернантка вече не съществува. Мога да ви уверя, че не аз, а родителите се страхуват от мен.
Те не казаха нищо повече. Арбътнот беше може би засрамен, че прояви чувства.
„Тук наблюдавам една странна малка комедия“ — каза си Поаро замислен.
По-късно, щеше да си спомни тази си мисъл.
Същата нощ към единадесет и половина часа пристигнаха в Кония6. Двамата англичани слязоха да се поразтъпчат и тръгнаха нагоре-надолу по заснежения перон.
Мосьо Поаро се задоволи да наблюдава през прозореца оживлението на гарата. Но след десетина минути реши, че маже би не ще бъде зле да подиша малко чист въздух. Той се подготви внимателно, като се загърна в няколко палта и шалове и нахлузи галоши върху чистите си обувки. Така облечен, той слезе внимателно на перона и се заразхожда по него. Стигна и задмина локомотива.
По гласовете позна двете не добре различаващи се фигури, застанали в сянката на един товарен вагон. Говореше Арбътнот:
— Мери…
Момичето го прекъсна:
— Не сега. Не сега. Когато всичко свърши. Когато остане зад нас, тогава…
Мосьо Поаро се върна, без да го усетят. Беше озадачен. Едва би познал хладния, делови глас на мис Дебенхем.
„Странно.“ — каза си той.
На следващия ден Поаро се зачуди дали те не са се скарали. Говореха си малко. Стори му се, че момичето има разтревожен вид. Под очите й имаше сенки.
Когато влакът спря, беше два и половина след обед. От прозорците се подадоха глави. Малка групичка мъже се бяха струпали край линията, гледаха и сочеха нещо под вагон-ресторанта.
Поаро се наведе навън и заговори кондуктора на спалния вагон, който бързаше нанякъде. Той му отговори. Поаро прибра глава, обърна се и едва не се сблъска с Мери Дебенхем, която стоеше точно зад него.
— Какво се е случило? — попита тя задъхано на френски. — Защо сме спрели?
— Дребна работа, мадмоазел. Запалило се е нещо под вагон-ресторанта. Не е сериозно. Изгасили са го. Сега поправят повредата. Уверявам ви, че няма никаква опасност.
Тя направи рязък жест, сякаш отхвърляше мисълта за опасност като нещо съвсем неважно.
— Да, да, разбирам. Но времето!
— Времето?
— Да, това ще ни забави.
— Възможно е — съгласи се Поаро.
— Но ние не можем да си позволим да закъснеем! Този влак трябва да пристигне в 6:55 и трябва да прекосим Босфора, за да хванем на другия бряг „Ориент експреса“ в девет часа. Ако имаме един или два часа закъснение, ще изпуснем връзката.
— Възможно е — съгласи се той. Изгледа я с любопитство. Ръката, която държеше рамката на прозореца, не беше спокойна, устните й също потрепваха.
— Много важно ли е това за вас, мадмоазел? — попита той.
— Да, да, много важно. Аз… аз трябва да хвана другия влак.
Тя се извърна от него и тръгна по коридора, за да отиде при полковник Арбътнот.