Загрижеността й обаче се оказа неоснователна. Десет минути по-късно влакът отново потегли. Пристигна в Хайда пазар7 само с пет минути закъснение, като по пътя бе наваксал загубеното време.
Босфорът беше развълнуван и мосьо Поаро не можа да се наслади на прекосяването му. На парахода той бе разделен от спътниците си и не ги видя повече.
Като пристигнаха на моста Галата, Поаро се отправи веднага към хотел „Токатлиан“.
ГЛАВА II
ХОТЕЛ „ТОКАТЛИАН“
В „Токатлиан“ Еркюл Поаро поиска стая с баня. След това отиде при бюрото на администратора и попита дали няма писмо за него.
Очакваха го три писма и една телеграма. Телеграмата беше изненада за него.
Той я отвори по обичайния си методичен и спокоен начин. Пред погледа му се откроиха печатните думи: „Развитието на случая Каснер стана, както предвиждахте. Върнете се веднага.“
— Досадна работа — измърмори Поаро раздразнен. Погледна часовника.
— Трябва да продължа тази вечер — каза той на администратора. — Кога тръгва „Ориент експресът“?
— В девет часа, мосьо.
— Можете ли да ми намерите спално купе?
— Разбира се, мосьо. По това време на годината няма да е трудно. Влаковете са почти празни. Първа или втора класа?
— Първа.
— Много добре, мосьо. Докъде ще пътувате?
— До Лондон.
— Добре, мосьо. Ще ви взема билет до Лондон и ще ви запазя спално купе във вагона Истанбул—Кале.
Поаро погледна отново часовника. Беше осем без десет.
— Имам ли време да вечерям?
— Но, разбира се, мосьо.
Дребният белгиец кимна. Отиде на другото гише, отмени запазването на стаята и прекоси хола към ресторанта.
Когато даваше поръчката си на сервитьора, една ръка се сложи върху рамото му.
— А, стари приятелю, какво неочаквано удоволствие — каза някакъв глас зад гърба му.
Говореше нисък, набит, възрастен мъж с ниско подстригана коса. Той се усмихваше възхитен. Поаро скочи.
— Мосьо Бук!
— Мосьо Поаро!
Бук беше белгиец, един от директорите на Международната компания за спални вагони, и познанството му с бившата звезда на белгийската полиция датираше от преди много години.
— Намирате се далеч от родината, драги — каза Бук.
— Имах малко работа в Сирия.
— А! И сега се връщате у дома, кога?
— Тази вечер.
— Превъзходно! Аз също. Впрочем отивам до Лозана, където имам работа. С „Ориент експрес“ ще пътувате, нали?
— Да. Току-що ги помолих да ми намерят спално купе. Имах намерение да остана тук няколко дни, но получих телеграма, с която ме викат обратно в Англия по важна работа.
— Ах! — въздъхна мосьо Бук. — Работа, работа! Но вие, вие вече сте се издигнали до върха, стари приятелю!
— Може би наистина съм имал някои дребни успехи — опита се да скромничи Еркюл Поаро, обаче не успя.
Бук се изсмя.
— Ще се срещнем по-късно — каза той. Еркюл Поаро се зае със задачата да не потопи мустаците си в супата.
След като се справи с тази трудност, той се огледа наоколо в очакване на следващото блюдо. В ресторанта имаше не повече от пет-шест души и само двама от тях го заинтересуваха.
Те седяха на една маса недалеч от него. По-младият беше приятен млад мъж на тридесет години, явно американец. Но не той, а неговият събеседник бе привлякъл вниманието на дребния детектив.
Той беше мъж между шестдесет и седемдесет години. Отдалеч приличаше на благотворител. Леко оплешивялата му глава, изпъкналото чело, усмихващата се уста, която разкриваше яркобели изкуствени зъби, всичко сякаш говореше за една добродетелна натура. Само очите бяха в противоречие с това впечатление. Те бяха малки, хлътнали дълбоко и хитри. И не само това. Когато правеше някаква бележка на младия си събеседник, погледът на мъжа се спря за миг върху Поаро и само в тази секунда в него се появи някаква странна злоба и неестествено напрежение. След това мъжът стана.
— Плати сметката, Хектор — каза той.
Гласът му беше леко дрезгав и притежаваше някакво странно, приятно и същевременно опасно качество.
Когато Поаро се присъедини към приятеля си в хола, другите двама мъже напускаха хотела. Сваляха багажа им. По-младият надзираваше това. Малко по-късно той отвори стъклената врата и каза:
— Всичко е готово, мистър Ратчет.
По-възрастният изръмжа одобрително и излезе.
— Е добре — каза Поаро. — Какво мислите за тези двамата?
— Американци са — отвърна Бук.
— Разбира се, че са американци. Искам да кажа: какво мислите за тях като хора?
— Младият мъж ми се вижда приятен.
— А другият?
— Да ви кажа истината, приятелю, той не ми харесва. Направи ми неприятно впечатление. А вие?