Еркюл Поаро се забави за миг, преди да отговори.
— Когато мина покрай мен в ресторанта — каза той, — останах с някакво странно впечатление. Сякаш срещнах някакво диво животно, но наистина диво, разбирате ли?
— И въпреки това видът му беше напълно почтен.
— Точно така! Тялото — клетката — е напълно почтена, но през решетката поглежда диво животно.
— Много живо въображение имате, стари приятелю — каза мосьо Бук.
— Може би. Но не мога да се отърва от впечатлението, че край мен е преминало злото.
— Този почтен американски джентълмен?
— Този почтен американски джентълмен.
— Добре — рече весело мосьо Бук. — Може би е така. В света има много зло.
В този момент вратата се отвори и към тях се приближи администраторът. Видът му беше загрижен и някак си гузен.
— Невероятно, господине — каза той на Поаро. — Във влака няма нито едно свободно спално купе първа класа.
— Как! — извика мосьо Бук. — По това време на годината! А, сигурно има някаква група журналисти или политици…
— Не зная, сър — отвърна администраторът, като се обърна учтиво към него. — Но това е положението.
— Добре, добре. — Бук се обърна към Поаро: — Не се безпокойте, приятелю. Ще наредим нещо. Винаги има едно купе — № 16, което е свободно. Кондукторът има грижата за това! — Той се усмихна и погледна часовника. — Хайде — каза той, — време е да тръгваме.
На гарата мосьо Бук бе посрещнат с подчертана учтивост от кондуктора на спалния вагон в кафява униформа.
— Добър вечер, мосьо. Вашето купе е № 1.
Той повика носачите и те закараха товара си до средата на вагона, върху който металните табели съобщаваха направлението му:
— Чувам, че тази вечер всичко е пълно при вас.
— Просто невероятно, мосьо. Всички са предпочели да пътуват именно тази вечер!
— Въпреки това ще трябва да намерите място за този господин. Той е мой приятел. Можете да му дадете № 16.
— Заето е, мосьо.
— Как! Номер 16!
Те си размениха многозначителни погледи и кондукторът се усмихна. Той беше висок мъж на средна възраст с болезнен цвят на лицето.
— Да, мосьо. Както ви казах, всичко е заето, всичко.
— Но какво става! — възкликна ядосан мосьо Бук. — Да няма някаква конференция? Всичките заедно ли пътуват?
— Не, мосьо. Случайност. Просто се е случило така, че много хора са решили да пътуват тази нощ.
Мосьо Бук цъкна загрижено с език.
— В Белград ще прикачат спалния вагон от Атина — каза той. — Там ще бъде и спалният вагон Букурещ—Париж…, но ние ще стигнем в Белград едва утре вечер. Проблемът е за тази вечер. Няма ли свободно легло втора класа?
— Има едно легло втора класа, мосьо…
— Е, тогава…
— Но леглото е дамско. В купето вече има една германка, прислужничка на една дама.
— Охо, това е неприятно — възкликна мосьо Бук.
— Не се тревожете, приятелю — каза Поаро. — Ще трябва да пътувам в обикновен вагон.
— Съвсем не. Съвсем не. — Бук се обърна отново към кондуктора: — Всички ли са дошли?
— Вярно е — отвърна той, — че има един пътник, който още не се е явил.
Кондукторът говореше бавно, колебливо.
— Но, кажете, в такъв случай?
— Легло № 7 — второкласно. Господинът още не е дошъл, а е вече девет без четири минути.
— Кой е той?
— Англичанин. — Кондукторът погледна в списъка си. — Някой си мистър Харис.
— Името му е добро предзнаменование — каза Поаро. — Чел съм Дикенс. Мистър Харис няма да дойде.
— Сложете багажа на господина в № 7 — нареди Бук. — Ако този мистър Харис дойде, ще му кажем, че е закъснял, че леглата не могат да се пазят толкова до късно… все ще уредим някак работата. Какво ме е грижа за някакъв си мистър Харис?
— Както наредите, мосьо — каза кондукторът.
Той заговори носача на Поаро и му каза къде да отиде.
След това се отдръпна встрани, за да пусне Поаро да се качи във влака.
— Съвсем на края, господине! — извика той. — Предпоследното купе.
Поаро премина доста бавно по коридора, тъй като повечето от пътниците стояха пред купетата си.
Той изричаше учтивото си пардон с точността на часовник. Най-после стигна до посоченото му купе. Вътре високият, млад американец от „Токатлиан“ тъкмо посягаше към един куфар.
Когато Поаро влезе, той се намръщи.
— Извинете — каза той. — Струва ми се, че сте сбъркали. — След това повтори с мъка на френски. — Струва ми се, че сте сбъркали.
Поаро отговори на английски.
— Вие мистър Харис ли сте?
— Не. Казвам се Мъкуийн. Аз… Но в този миг над рамото на Поаро отекна гласът на кондуктора. Задъхан, извиняващ се глас: