— Във влака няма друго легло, мосьо. Господинът трябва да се настани тук.
Докато говореше, той свали прозореца в коридора и започна да вкарва багажа на Поаро.
Поаро долови леко развеселен извинителния тон в гласа му. Без съмнение на него са му обещали солиден бакшиш, ако може да запази купето само за другия пътник. Но въпреки това и най-богатият бакшиш губи ефекта си, когато някой от директорите на компанията присъствувава и дава нареждания.
Кондукторът излезе от купето, след като беше поставил куфарите върху багажниците.
— Готово, мосьо — каза той. — Всичко е наред. Вие имате горното легло, № 7. Тръгваме след една минута.
Той забърза надолу по коридора. Поаро отново влезе в купето.
— Явление, което рядко съм наблюдавал — каза той весело. — Кондукторът на спален вагон сам да качва багажа! Просто нечувано!
Неговият спътник се усмихна. Явно бе преодолял раздразнението си — може би бе решил, че не си струва трудът да се ядосва и трябва да погледне философски на въпроса.
— Влакът е забележително пълен — рече той. Изпищя свирка, откъм машината се разнесе продължителен, тъжен вой. Двамата мъже излязоха в коридора. Навън някакъв глас извика: „Качвай се!“
— Тръгнахме — каза Мъкуийн. Но още не бяха тръгнали. Свирката изсвири отново.
— Вижте какво, сър — каза внезапно младият мъж, — ако предпочитате долното легло, по-удобно е и прочее, аз нямам нищо против. Приятен младеж.
— Не, не — запротестира Поаро. — Не ще ви лиша…
— О, не, моля ви се…
— Много сте любезен…
Учтиви протести и от двете страни.
— Става въпрос само за една нощ — обясни Поаро. — В Белград…
— О, разбирам. Вие слизате в Белград…
— Не исках да кажа точно това. Но…
Последва внезапен тласък. Двамата мъже се обърнаха към прозореца и се загледаха навън в дългия, осветен перон, който бавно минаваше покрай тях.
„Ориент експресът“ бе започнал тридневното си пътуване през Европа.
ГЛАВА III
ПОАРО ОТКАЗВА ДА СЕ ЗАЕМЕ С ЕДИН СЛУЧАЙ
На следващия ден мосьо Еркюл Поаро влезе за обед във вагон-ресторанта с малко закъснение. Той бе станал рано, бе закусил почти сам и бе прекарал сутринта, преглеждайки бележките си за случая, заради който го викаха обратно в Лондон. Бе се видял за малко със спътника си.
Мосьо Бук, който беше вече седнал, поздрави с жест приятеля си и го покани да заеме празното място срещу него. Поаро се настани и скоро откри, че е в облагодетелствувано положение на масата — на нея сервираха най-напред и най-отбраните порции. Качеството на храната беше също необичайно добро.
Едва когато започнаха да ядат вкусното сметаново сирене, мосьо Бук отклони вниманието си от храненето. Той беше достигнал момент, когато човек се настройва философски.
— Ах! — въздъхна той. — Защо нямах перото на Балзак! Бих описал тази сцена. Махна с ръка.
— Добро хрумване — каза Поаро.
— Съгласен ли сте? Струва ми се, че досега никой не го е направил? А всъщност в това има романтика, приятелю. Около нас се намират хора от всякакви класи, всякакви народности и всякакви възрасти. В течение на три дни тези хора, непознати един на друг, ще бъдат заедно. Те спят и ядат под един покрив, не могат да се отделят един от друг. А след тези три дни се разделят, всеки поема пътя си и може би никога вече не ще се видят отново.
— Но въпреки това — каза Поаро, — ако предположим, че някакво произшествие…
— О не, приятелю…
— От ваша гледна точка подобно нещо би било за съжаление, съгласен съм. Но нека за миг да си представим, че се случи. Тогава може би всички тук ще бъдат свързани… чрез смъртта.
— Още малко вино? — попита мосьо Бук и побърза да налее. — Вие сте ужасен, драги. Това се дължи, изглежда, на храносмилането.
— Вярно е — съгласи се Поаро, — че храната в Сирия не беше може би напълно подходяща за моя стомах.
Той отпи от виното си. След това се облегна и замислено огледа вагон-ресторанта. В него седяха тринадесет души и, както бе казал мосьо Бук, те бяха представители на най-различни класи и народности. Той се зае да ги изучава.
На масата срещу тях седяха трима мъже. Предположи, че са пътуващи самостоятелно пътници, преценени и настанени там с непогрешимия усет на сервитьорите. Един едър, мургав италианец с удоволствие чистеше зъбите си. Срещу него седеше слаб, спретнат англичанин с безизразно, неодобрително изражение на лицето, характерно за опитните слуги. До англичанина имаше един едър американец в крещящ костюм — вероятно търговски пътник.
— Човек трябва да действува на едро — каза той с висок, носов глас.