Поаро кимна.
Когато донесоха кафето на Поаро, мосьо Бук стана. Той бе започнал преди приятеля си и беше вече свършил.
— Отивам в купето — каза той. — След малко елате при мен да си поговорим.
— С удоволствие.
Поаро засърба кафето и си поръча ликьор. Келнерът минаваше от маса на маса с кутията за пури и уреждаше сметките. Гласът на възрастната американка се извиси пискливо и жално:
— Дъщеря ми каза: „Вземи кочан хранителни купони и няма да имаш никакви разправии, никакви разправии въобще.“ А ето че не било така. Изглежда, трябва да им се дава десет процента бакшиш, а и минералната им вода е една такава. Нямат нито „Евнан“, нито „Виши“ и това ми се струва доста странно.
— Така е, защото трябва… как се казваше… да сервират водата на страната — обясни дамата с овчеподобното лице.
— Но на мен това ми се струва странно. — Тя погледна с недоволство купчината дребни пари на масата пред нея. — Вижте какво ми даде. Динари или нещо подобно. Истински боклук. Дъщеря ми каза…
Мери Дебенхем издърпа стола са назад и си тръгна с лек поклон към другите две жени. Полковник Арбътнот стана и я последва. Американката събра презираните от нея пари и също напусна масата, последвана от дамата, която приличаше на овца. Унгарците си бяха вече отишли. Във вагон-ресторанта останаха само Поаро, Ратчет и Мъкуийн.
Ратчет каза нещо на събеседника си, който стана и излезе от вагона. След това стана и той, но вместо да последва Мъкуийн, неочаквано се отпусна на стола срещу Поаро.
— Можете ли да ми услужите с огън? — попита той. Гласът му беше приятен, леко носов. — Казвам се Ратчет.
Поаро кимна леко. Пъхна ръка в джоба си, извади кутия кибрит и я подаде на другия, който я взе, но не запали клечка.
— Струва ми се — продължи той, — че имам удоволствието да говоря с мистър Еркюл Поаро. Така ли е?
Поаро се поклони отново.
— Правилно сте осведомен, мосьо.
Детективът усещаше как тези странни, хитри очи го преценяват, преди другият да заговори отново.
— В моята страна — каза той — ние бързо минаваме към целта. Мистър Поаро, искам да се заемете с една работа за мен.
Поаро повдигна леко вежди.
— Моята клиентела, мосьо, понастоящем е ограничена. Аз се заемам с твърде малко случаи.
— Естествено аз разбирам това. Но този случай, мистър Поаро, означава големи пари. — Той повтори с приятния си, убедителен глас: — Големи пари.
Еркюл Поаро помълча една-две минути, а после каза:
— Какво искате да направя за вас, мосьо… хм… Ратчет?
— Мистър Поаро, аз съм богат човек — много богат. Хората с такова положение имат врагове. Аз имам един враг.
— Само един враг?
— Какво точно искате да кажете с този въпрос? — попита остро Ратчет.
— Според моя опит, когато човек с вашето положение има, както казвате, врагове, тогава въпросът не се ограничава обикновено само с един враг.
Ратчет сякаш бе облекчен от отговора на Поаро, Той каза бързо:
— О, да, разбирам ви. Един или няколко неприятели, това не е от значение. От значение е моята безопасност.
— Безопасност?
— Животът ми е в опасност, мистър Поаро. Аз мога да се грижа добре за себе си. — В миг ръката му извади от джоба на сакото един малък автоматичен пистолет. Той продължи мрачно: — Мисля, че не съм човек, когото да сварят неподготвен. Но смятам, че мога да се осигуря двойно. Струва ми се, че вие сте човекът за моите пари, мистър Поаро. И запомнете — големи пари.
Поаро се загледа замислено в него за няколко минути. Лицето му беше напълно безизразно. Другият не би могъл да открие някакви външни признаци на мислите, които минаваха през главата му.
— Съжалявам, мосьо — каза той накрая, — Не мога да ви бъда полезен.
Другият го погледна хитро.
— Кажете сам цената в такъв случай — предложи той.
Поаро поклати отрицателно глава.
— Вие не ме разбирате, мосьо. Аз преуспях доста в професията си. Имам достатъчно пари, за да задоволявам нуждите и прищевките си. Сега поемам само случай, които ме интересуват.
— Доста хладнокръвен сте — каза Ратчет. — Двадесет хиляди долара ще ви съблазнят ли?
— Не.
— Ако се пазарите за повече, няма да ги получите. Зная кое колко струва.
— Аз също, мосьо Ратчет.
— Какво не ви харесва в моето предложение? Поаро стана.
— Простете, но не ми харесва лицето ви, мосьо Ратчет — каза той.
И с това напусна вагон-ресторанта.
ГЛАВА IV
ВИК В НОЩТА
Същата вечер „Ориент експресът“ пристигна в Белград в девет без четвърт. Щеше да тръгне отново чак в 9:15, затова Поаро слезе на перона. Но не остана там дълго. Студът беше много силен и въпреки че самият перон беше закрит, навяваше силен сняг. Той се върна в купето. Кондукторът, който беше на перона, тропаше с крака и размахваше ръце, за да се стопли, заговори на Поаро: