След приблизително четиридесет и пет минути съм „покрил“ по-голямата част от комплекса. Няколко души си спомниха, че са виждали момчетата, но след допълнителни въпроси се оказваше, че много от тях са ги виждали по-рано през деня, а спомените на други бяха твърде неясни и следователно безполезни. Други пък казваха, че са ги виждали, само за да ме успокоят. Изглежда имам толкова отчаян вид, че хората искат да ми помогнат. („Мисля, че видях едни близнаци по време на соколарското представление.“)
После по радиоуредбата уведомяват посетителите, че панаирът ще затвори след половин час, че гостите трябва да приключват с покупките си и да си оставят достатъчно време да върнат взетите под наем костюми. Хората почти веднага започват да се изтеглят към изходите. Аз тръгвам към панаирния щаб.
Казвам на Гари Пребъл, че искам да затворят панаира преди да излязат хората.
— Това не можем да направим — казва той.
— И защо?
— Представяте ли си каква паника ще настъпи, ако се опитаме да задържим всички тези хора? Не мога да го направя. Влизането и излизането от панаира се контролира, освен за служителите. Всички влизат и излизат през един-единствен вход — така можем да сме сигурни, че всички си плащат на влизане, нали разбирате? Всъщност защо двамата с вас не отидем на изхода. Може би момчетата ще отидат при колата ви.
— Вече проверих.
— Нищо, сега панаирът затваря. Чули са съобщението. Всички тръгват към колите си. — Пребъл се скрива за миг в офиса си и го чувам да казва на помощничката си:
— Джаки, свържи се с хората. Кажи им никой да не си тръгва, ясно?
Двамата стоим на моста над крепостния ров и оглеждаме излизащата тълпа.
— От едно място влизат, от едно място излизат — казва Пребъл. — На влизане всички си плащат, а на излизане имаме грижата всички да отиват право към паркинга, така че да не нарушават спокойствието на изпълнителите и занаятчиите, които живеят в комплекса.
— Живеят тук?
— Да, някои от тях. Отзад, зад ямата за борба в кал. Имат си фургони, каравани и други такива. Панаири като този има из цялата страна, по целия свят, ако трябва да сме точни. Някои от тези хора просто пътуват от панаир на панаир. Това е животът им, точно като в цирка.
Насочвам вниманието си към наближаващата тълпа, сърцето ми забива обнадеждено всеки път, когато очите ми зърнат две руси деца — а и едно дори. Но всеки път надеждата трае само няколко секунди и избледнява, когато русите деца се приближат достатъчно, за да различа чертите им.
Не е Кевин. Не е Шон.
Някои от посетителите спират в магазинчето за костюми преди да излязат и сменят елизабетинските си дрехи с дънки и тениски, потничета и шорти. Уморени родители водят изтощени деца с изрисувани на бузките дъги. Най-малките пищят и вдигат ръце да ги носят. Двама кискащи се тийнейджъри, гримирани като готи, минават покрай мен, повели малко момиченце с гирлянда от цветя в косите.
Тълпата видимо е оредяла, когато уоки-токито на Пребъл изпращява. Сивокосият мъж се отдалечава на няколко стъпки, а у мен се надига вълна от надежда. Не трае дълго. По лицето му виждам, че не го търсят с новина за момчетата.
— Преди да тръгнем насам — казва ми той със сериозно изражение, — накарах Майк да се обади в Ан Аръндел2 и да ги предупреди, че е възможно да имаме ситуация тук. Ще пристигнат всеки момент.
След пет минути преселението почти е приключило, точат се последни окъснели посетители. Вътре в комплекса екипи по почистването събират боклука, вдигат капаците на кофите и вадят големи прозрачни чували със смет. Кльощав младеж с клоунска шапка върти кормилото на камионетка с дебели гуми, спира, хвърля в каросерията й чувалите и потегля нататък. Хора в магазинчетата около входа прибират стоката си — халби, хамаци, свещи, дърворезби в рамка. В магазина за костюми една жена пресмята приходите с калкулатор. В един магазин за свещи продавачът спуска изрисуван капак над витрината.
Пребъл се свързва с подчинените си от охраната, но никой не е виждал момчетата.
— Е — казва той, — може да са заспали някъде. Комплексът е пълен с ниши и кътчета. — Гласът му вече не издава толкова увереност.
На големия паркинг двигатели ръмжат и вият, заглушавайки мрънкането и плача на уморени деца. Служители в светлоотразителни оранжеви жилетки размахват оранжеви флагове и насочват потоците изтеглящи се автомобили.