— Получих обаждането ви — казва ми брокерът. Клати глава. — Карефор се оказа задънена улица. Живял е под наем, дори колата му е била под наем. Данъчният номер е фалшив, оказа се, че принадлежи на някакви пенсионери в Айова. Истински призрак е този човек. Имал е всички документи, които са необходими да оцелееш в информационната ера, но нито един не е бил валиден. Проверих и на името Будро. И там нищо. Колкото до другия, Мерц, там успях да открия нещичко.
— Къщата в Бевърли Хилс?
— Баримор Драйв. Хубаво местенце. Мерц е живял там под наем, но се е изнесъл миналата година.
— Оставил ли е адрес за препращане на пощата?
— Пощенска кутия. Но и от нея се е отказал преди шест месеца.
Не се бях надявал на много, но така или иначе, попаднах на нова задънена улица. И това май ми идва нанагорно. Не мога да си позволя повече изстрели в тъмното. Не мога да загубя и една минута. Капка пот се стича по гръбнака ми. Ставам и посягам към портфейла си да платя на брокера.
— Чакайте — казва той. — Открих нещо, което може да ви заинтересува.
— Какво?
— Докато проверявах в съдебните архиви, се натъкнах на нещо. Сега всичко е качено на компютри, между другото. Проверявах дали онзи е плащал данък сгради в Бевърли Хилс — не е, — но името му изскочи във връзка с едно съдебно дело.
— Какво дело?
Брокерът се привежда към мен.
— Митниците. Иззели са му някакви видеофилми и Мерц ги е съдил да му ги върнат.
— Какви филми?
Брокерът свива рамене.
— Не знам. Но си копирах файла. Лично аз ще мога да се заема чак утре. Но ако бързате, можете да проверите и сам.
Името на митническия служител, явил се като свидетел по делото на Мерц, е Майкъл Агилар. По онова време работил на летището и още работи там.
На една пресечка съм от колата си, когато той най-после си вдига телефона. Казва ми, че смяната му свършва по обед.
— Та ако искате да поговорим тогава, може. — Прави пауза. — По дяволите! Дъщеря ми сигурно ми е взела мобилния. Слушайте… има един бар в голямата чакалня при ТБМ. Можем да се срещнем там.
— Къде?
— Международния терминал. На името на Том Брадли.
— Ще дойда. Да кажем в дванайсет и петнайсет?
— Идеално.
Искам да проверя за съобщения в хотела, може би да се обадя и на Шофлър. Да ми даде съвет.
Отключвам колата. Има някаква брошура на седалката на шофьора. Слагам я на таблото и тогава се сещам — аз заключих колата!
На предната корица на брошурата голямо лого със знака за безкрайност сякаш се носи над думите ХОЛИВУД ЗАВИНАГИ. На корицата има и снимка на обелиск близо до езеро и четири овални камеи на стари филмови звезди. (Разпознавам Рудолф Валентино и Джейн Мансфийлд.)
Разгръщам брошурата. Вътрешността й представлява карта — имена на улици и шосета, езера и дървета — карта на гробище. Недалеч от входа, вляво по Мемориалната алея, са залепени два малки стикера — еднакви златни ангелчета едно до друго.
Ръцете ми треперят, а в главата ми трескаво се тълпят въпроси без отговор. Карта на гробище? Означава ли това, че синовете ми са мъртви?
Паля колата и правя обратен завой, което ми печели няколко гневни клаксона от възмутени шофьори. Чувал съм за това гробище. Знам и къде е — отвъд Санта Моника в съмнителен квартал близо до Пламър Парк, част от града с преобладаващо население от руски произход.
Правихме репортаж за руската организирана престъпност в Щатите и заснехме там видеоматериал. И както може да се очаква, скоро по фасадите на магазините се появяват табелки на кирилица. Докато чакам на един червен светофар, свалям прозореца и викам на един пешеходец.
— Извинете? Можете ли да ми кажете къде е гробището „Холивуд завинаги“?
Мъжът се обръща към мен и се усмихва.
— Знам го, приятел — казва той със силен руски акцент, — сто процента го знам. След десет пресечки вдясно. Ще го видиш.
Сто процента. Спомням си фразата от репортажа. Така казват руските имигранти, когато са сигурни в нещо.
Колкото до мен, в момента не съм сигурен… в нищо. Бях толкова сигурен, че имам време до десети август…
Но сега… „Холивуд завинаги“.
Ужасен съм.
Помня, че съм гледал интервю с младия предприемач, който купил гробището и го спасил от банкрут. За последното убежище на много холивудски величия — Сесил Б. Демил! Рудолф Валентино! Джейн Мансфийлд! Дъглъс Феърбанкс (старши и младши) — бяха настанали тежки времена. После го бяха купили, сменили му бяха името и го бяха стегнали — колкото заради мъртвите, толкова и заради туристите. Доколкото си спомням, то все още е действащо гробище — един от специалитетите му е филмовото поклонение със съответния архив и прожекционна зала, така че след като са посетили гроба с тленните останки, роднините и приятелите могат и да изгледат по някой филм с участието на покойника.