Минавам с колата през портите. От руските и латиноамериканските гробове става ясно, че променящата се демография на квартала е стигнала и дотук. Приближавам до района, маркиран с ангелчетата, паркирам отстрани на пътя и излизам от колата.
Сгушени до каменна стена се редят детски гробове. Играчки, бронзирани бебешки обувки, снимки, статуи на ангелчета, сърцераздирателни символи на любов и загуба върху всяко малко гробче. Вървя почти в несвяст покрай тях и търся и аз не знам какво, докато не стигам до края на редицата. И там, на празен участък земя, две пластмасови кончета, яхнати от два пластмасови рицаря стоят едно срещу друго с готови за бой копия. Отстрани ги гледат две еднакви русокоси кукли, изрисуваните им лица застинали във вечни усмивки.
За миг стоя парализиран, после хуквам назад към колата си. Отнема ми известно време, но накрая успявам да убедя една жена, която работи в административната сграда на гробището, да ме придружи до парцела с детските гробове. Отиваме с нейната кола, тържествено черен мерцедес. Жената толкова е свикнала да разговаря с опечалени, че моето трескаво вълнение явно не я впечатлява. Току поставя утешително ръка на рамото ми.
Стигаме до мястото с пластмасовите рицари и тя се обажда по мобилния си в административния център. След това — като ме гледа със съчувствие в очите, — съобщава номера на парцела и координатите му.
— Обади ми се, когато провериш какво имаме за това място, става ли? Интересува ме кой е погребан, датата на погребението, кой е платил, всичко, което откриеш. Добре.
Стоим там и чакаме.
— Би трябвало да има надгробна плоча — казва ми тя. — Но това понякога отнема известно време.
Не мога да изрека и дума. Трябва да й призная едно — стисва ме силно над лакътя и ме оставя на мира. Чакаме. Тя изглежда изучава облаците по небето. Аз пък не мога да отместя очи от пластмасовите рицари, куклите, пръхкавата земя.
Телефонът й звъни с дискретна мелодия. Тя ми обръща гръб, докато говори.
— Не? — казва тя с приглушен глас. — Шегуваш се. О, Боже, какви ли ги няма!
Прибира телефона обратно в калъфа на хълбока си и вдига поглед към мен. Леко смръщване загрозява ведрото й лице.
— Явно някой си е направил лоша шега — казва ми тя и се навежда да събере играчките от земята. — Никой не е погребан тук. Това е един от шестте парцела, които са изтеглени от продажба. Ще правим фонтан тук, за дечицата. — Килва глава, поглежда към мен и слага ръка на рамото ми. — Вижте, паркът е голям, лесно е да се обърка човек. А и това не е единственото място, където погребваме деца. Ако търсите някого конкретно, по-добре идете в регистрационната служба. Тя е в административната сграда, където намерихте мен. Какво ще кажете? Ще ви закарам.
Тръгва към колата си и аз тръгвам след нея. И двамата го чуваме едновременно — кристалните ноти на флейта. Прекрасен и незабравим звук.
— Не е ли прекрасно — казва тя, докато се обръщаме в унисон към източника на музиката. — Не знаех, че тази сутрин има церемония тук.
И тогава го виждам — облегнал се е небрежно на един надгробен камък на няма и трийсетина крачки от мен. С кафеникави панталони и бяла риза. Свири на флейта.
— Хей! — възкликва възмутено жената, когато хуквам към него, но аз вече тичам между надгробните плочи, разблъсквайки по пътя си стреснати опечалени. Бях първенец на четиристотин метра в гимназията и макар да не съм във форма, още съм бърз — и го застигам. Той тича към малко езеро, заобиколено от грижливо поддържани дървета и храсти с пръснати помежду им семейни гробници. Районът предлага толкова много места за прикритие, че на два пъти го изгубвам от поглед — но и двата пъти той изсвирва кратък тон, след което се появява иззад някое дърво или надгробен камък.
Дробовете ми горят, мускулите ми вече крещят възмутено, когато го виждам да тича по малък мост, който води към остров в средата на езерото. Затичвам се още по-бързо — оттам няма как да ми се измъкне. Направо го усещам — тялото му под моето, когато се мятам отгоре му и го повалям.
Тичаме покрай голямата гробница на острова и съм толкова близо, че виждам каква марка са маратонките му — найкове. Той стига до края на сградата и завива зад ъгъла. Само след секунди правя същия завой, но… колкото и да е невероятно, него го няма. Изчезнал е.