44.
Не мога да повярвам на очите си и все пак… няма го. Търся го цели четиридесет и пет минути — първо него, после начина, по който се е измъкнал. Отначало оглеждам терена с мисълта, че отново ще го зърна, че си играе с мен като преди. Това не става. После оглеждам подробно гробницата и всичко наоколо — дърветата, храстите, надгробните плочи. Дори заставам на брега и оглеждам водата. Оглеждам се за някакво място, където би могъл да се скрие, дори за миг, опитвайки се да отгатна как е осъществил номера с изчезването. Но не откривам нищо.
Обръщам се към други посетители на острова и околностите му. Мнозина са видели Флейтиста, чули са флейтата му, дори са ме видели да го гоня — но никой не е видял къде е отишъл. Никой не го е видял да изчезва. Било е трик, илюзия. Той е оставил рекламната брошура на „Холивуд завинаги“ в колата ми; знаел е, че ще дойда в гробищния парк. Имал е предостатъчно време да си подготви декора. Подредил е рицарите и играчките, изчакал е да ги видя, после ме е провокирал да го подгоня. Знаел е къде ще отида, защото водеше той. И все пак — как го е направил? Не откривам нищо — нищо, — което би му позволило да изчезне така. Но пък той е фокусник, в края на краищата.
Ако имах ден или седмица, сигурно бих открил как го е направил, но не разполагам с време. Все още клатя глава, докато напускам гробищния парк на път за летището.
Майк Агилар е добродушен мексиканец, който не ми се сърди, че съм закъснял с петнайсет минути.
— Големи задръствания си имаме тук. — Клати глава. — Ако държиш да не закъсняваш за среща, направо можеш да се побъркаш от яд.
Барманът ни носи две бири, чипс и салса.
— Значи се интересувате от онзи Мерц — казва Агилар. — Честно казано, той си е интересен. Не съм изненадан, че някой задава въпроси за него.
— Разбрах, че сте конфискували някакви видеофилми от него и той е завел дело да му бъдат върнати.
Агилар клати глава.
— Че ни съди, съди ни, но ние не ги конфискувахме от него. Конфискувахме ги от негов служител, японски фотограф, който пристигна в Щатите от Хърватска или друго някакво проклето място. Касетите бяха сложени във фалшиви кутии, нали се сещате? Едната май беше на „Цар Лъв“. Точно това ме накара да ги огледам по-подробно. Помислих си, че може да е порнография. Защото онзи тип нямаше вид на детишар.
— И какво стана?
— Изгледахме по няколко минути от всяка касета и после ги конфискувахме.
— Значи наистина е било порнография?
— Не. По-лошо и от това. Според обществените стандарти — и хич не ме интересува дали говорим за Ел Ей или Фарго — тези касетки трябваше да бъдат изгорени.
— Но…
— Оказа се… Мерц плащал на онзи тип да обикаля света и да прави любителски филми на места като Босна, Албания, Сиера Леоне. На лентите имаше хора — как ги измъчват и убиват — в реално време! Като най-долна порнография, но без секс. Без политика, без контекст. Просто деветдесет минути, в които хора умират на преден план. Лично аз останах с впечатлението, че онзи тип е ходил от лагери за задържане в импровизирани затвори и подобни места, подкупвал е когото трябва и е режисирал действието.
— И съдията е позволил да му ги върнат?
Агилар кима.
— Да. Каза, че било изкуство.
— И с това се приключи? Не е имало разследване?
Митническият служител безпомощно свива рамене.
— Нищо не можехме да направим. Адвокатите на Мерц ни връхлетяха като оси веднага щом конфискувахме касетите. Имахме само запис на разговора с фотографа при конфискацията и нищо друго.
— Той каза ли нещо?
— Не много. Подразбрах само, че Мерц не е бил единственият. Имало нещо като клуб или… нещо подобно.
— Какъв клуб?
Митничарят клати глава.
— Не знам. Фотографът откачи, когато му взех касетите. Разкрещя се и ме затрупа с имена — хората, за които работел, щели да се погрижат да остана на улицата. Мерц беше едно от имената, които избълва. Но имаше и други. Някакъв шейх. Някакъв руснак, който се занимавал с петрол. Такива хора. — Той потрива палец и показалец. — Големи пари — казва. — От тия, дето бъркат дълбоко в кацата в меда.
Притискам Агилар за имена.
— Съжалявам, приятел, просто не ги помня.
— А разпита — пазите ли записа?
Той клати глава.
— Не, нали загубихме делото. Лентите бяха унищожени.
— Още нещо. Мерц какъв е по националност? Французин ли е?
Агилар клати отново глава.
— Белгиец.
Хрумва ми нещо, докато пълзя през натовареното движение по Сепулведа. Може би има начин да накарам Мерц да дойде при мен.