На снимката синовете ми са с еднакви тениски на сини ивици, което е необичайно за тях. Сигурно Лиз е успяла някак да ги убеди, защото по принцип момчетата не искат да се обличат еднакво и имат само няколко еднакви комплекта, подарък от тъща ми. Двамата с Лиз винаги сме ги оставяли сами да избират какво да облекат (в разумни граници) и те почти никога не избират дрехи, в които да изглеждат взаимозаменяеми. Освен ако не искат да си направят майтап с хората и да играят на — както те я наричат — „близнашката игра“. Родителите си не могат да заблудят, но всички други са лесна плячка.
Въпреки еднаквите дрехи няма съмнение кой кой е на снимката. Изправен пред фотоапарат, Шон принципно не проумява значението на „усмихни се“ или който и да било от другите изрази, които фотографите използват. Без значение колко пъти Лиз му обяснява, че начинът, по който си криви лицето, не е усмивка, той си знае своето. На всяка снимка, за която е позирал, откакто стана на три до сега, се вижда представата на Шон за усмивка. Тази преувеличена и лишена от веселие гримаса — устните разтеглени максимално в противоположни посоки — прилича на онова, което правят орангутаните, за да си оголят зъбите.
Снимката едва не ме срива окончателно. Гърдите ми сякаш са пълни с натрошено стъкло. Подавам я на Шофлър с необяснима неохота, сякаш като му я давам, по някакъв начин се отказвам от собствеността си върху момчетата.
— Не казахте ли, че не се обличат еднакво? — казва Шофлър.
— Така е — отговарям. — Обикновено не го правят.
— Хм.
Половин час по-късно, след като сме обиколили комплекса по пътя, който бях изминал с момчетата, Шофлър вече е доволен. Изключва диктофона и го пъха в джоба си. Изважда мобилния си телефон, отдалечава се на няколко крачки и ми обръща гръб. Въпреки това чувам какво казва. Говори с някого в щаба.
Сякаш съм попаднал в гъста мъгла, мятам се между лудата надежда и паниката. В един момент не мога да повярвам, че това се случва. В следващия разбирам, че се случва — Шон и Кевин са изчезнали, изчезнали са! — разбирам го по студения юмрук, който е стиснал сърцето ми.
— Според мен — казва Шофлър по телефона — най-добре е да разширим търсенето и в гората, докато още не се е стъмнило съвсем.
5.
Не забелязвам кога точно розово-прасковеният залез се отцежда под хоризонта, но внезапно вече е нощ. Луната, стряскащо ясна, виси като изгонено коте в черното, обсипано със звезди небе. Изваждам телефона си и звъня на машинката вкъщи — за десети път или там някъде.
Никаква промяна, няма нови съобщения.
Шофлър не ми позволява да отида с издирващите екипи. Всички ми повтарят едно и също — най-добре ще е просто да чакам. Моите синове ги няма, а искат да седя и да гледам отстрани, зрител на собственото си нещастие.
И въпреки това ми е някак странно познато — чувството да седя в публиката, докато добре смазаната машина на катастрофата се задвижва. Под постоянния обстрел на новините, криминалните сериали, документалните филми за бедствия и „риалити“ програмите по телевизията всички ние сме подготвени за всякакъв вид кошмари. Каквото и да ни сполети, то вече се е случвало под някаква форма на някой друг — филмирано с безпощадни подробности и с музикален съпровод в добавка. Аз ли не знам това!
От пейката чувам Шофлър, който говори на висок глас в щаба:
— Започнете от пресечката на триста и първа и Шейд Вали Роуд. После птицата да се разгърне от точка 19, най-напред да направи обход над територията на комплекса…
В първия момент думите ми се струват безсмислени. После „птица“, „разгърне“ и „обход“ попадат във верните лингвистични улеи в мозъка ми и аз проумявам, че инспекторът говори за полицейски хеликоптер, който се е включил в издирването.
Кристиансен казва:
— Ако децата са в гората, от хеликоптера няма да ги видят.
Когато пристига още една патрулка с четирима униформени полицаи от град Корал (идвали и други) и с мощни фенери в багажника, Шофлър организира нови екипи.
Отнякъде се е появила храна. Пици „Папа Джон“, хамбургери, кутийки Пепси, големи алуминиеви термоси с кафе, обърнати кули от бели стиропорени чашки. Някой е закачил с кабарчета на стената топографска карта и я е разчертал на квадратчета. Първият издирващ екип потегля под съпровода на кратки пращящи реплики по уоки-токитата, после и вторият. Когато третият екип от четири мъже и две жени се събира около Шофлър, който им сочи техния участък от картата, аз скачам на крака.
— Идвам с вас.
Шофлър се колебае.
— Ако ги намерим — започва той, — възможно е…
Оставя изречението недовършено, но аз знам какво иска да каже — „Възможно е да не са живи“. Кимам, за да му покажа, че съм го разбрал.