Шофлър отваря уста, сякаш се кани за пореден път да подхване тирадата си как най-добре ще помогна, ако стоя настрани. Но после променя решението си и кима в знак на съгласие.
— Какво пък!
Вървим през гъст участък в неравна линия, като се стремим да спазваме указаното ни междинно разстояние от две протегнати встрани ръце, или около два метра, но неравният терен и препятствията често скъсяват или увеличават разстоянието помежду ни. Фенерите дълбаят в мрака, цилиндричните им лъчи са силни, но в края си и те се разнищват постепенно и се разтварят във фосфоресцираща мъгла. Провират светлината си в скрити ъгълчета от гъсти храсталаци, осветяват преплетени къпини, промушват се в пукнатините между големи, обрасли с мъх скали, обливат със светлика си грапавата кора на дебели дънери, листа и клони, тук-там на кръпки проблясва вода в поточета или ярките очи на стреснати животинки. Лъчи се стрелват към небето, когато хората се катерят през повалени дънери и скали. От време на време веселата мелодийка на някой мобилен телефон нахлува абсурдно в гората и собственикът му провежда приглушен разговор с роднина или приятел.
Групата по претърсването, като разделено на сегменти чудовище, вдига невероятен шум от скършени съчки, търкалящи се камъни и гласове, мъжки и женски, които викат един през друг: „Шон! Кевин!“ Хеликоптерът горе внася своя дял в какофонията, витлата му секат въздуха в кръгове над панаирния комплекс и вдигат толкова силен шум, че на моменти едва успяваме да го надвикаме. Гласовете ни са тънички и безсилни, безнадеждни викове в пущинака.
Напредваме бавно и с мъка през терен, който е не само неравен и пълен със скрити долчинки на най-неочаквани места, а и задръстен с тръни и пълзящи растения, често колкото човешки ръст. Шофлър предупреди, че няма да ни е лесно, и сега тежкият терен взема своя данък. Току се чува вик на болка, последван от ругатня. Само след десет минути ръцете и краката ми са издрани от тръните, лицето ми кърви.
От време на време стържещият глас на Шофлър се чува откъм уоки-токито на водача ни. Спираме, докато не става ясно, че обаждането му е рутинно и не съдържа новини за момчетата. Всеки път сърцето ми започва да се блъска като обезумяло в гърдите и ме залива вълна от адреналин. Чувствам се като махало, което се люлее между надеждата и ужаса.
Групата спира и когато хеликоптерът се появява над главите ни през няколко минути, колкото да ни облее пътьом с ярък конус бяла светлина, толкова силна, че превръща нощта в ден. После някой казва „Да вървим“ и ние продължаваме напред, пробиваме си път през гъстия листак и крещим, докато накрая прегракваме.
Изпадам в някакъв транс, вниманието ми е изцяло съсредоточено в обсега на фенера ми, който въртя надясно и наляво, за да огледам всеки сантиметър от поверения ми участък. Много пъти светлината пада върху клон или група листа и за миг ми се струва, че съм видял крачол, ръка, обувка, извивка на глава.
Те всъщност са толкова малки! Когато се отбивам късно вечер в стаята им да видя дали са завити и те спят в леглата си притихнали и неподвижни, често ме побиват тръпки при мисълта колко са малки — като се има предвид мястото, което заемат в живота ми. Ако са ги покрили с листа, ако някой е положил дори и нищожно усилие да ги скрие… ще е толкова лесно да ги подминем.
Мигам с очи да проясня зрението си и затварям мислите за тази ужасна представа — покрити с листа. Но въпреки всичките си усилия не успявам да спра ужасните мисли, които се пръкват една след друга в главата ми. Не мога да спра да мисля за онази обувка например, обувката на Кевин, изоставена край онзи улей. Как си стои там, оградена с полицейска лента и чака криминолозите.
Това са думи, които не искам в речника си — криминолози, екип К–9, издирвателна решетка.
Когато Шофлър нарежда на екипа да се върне „в базата“, никой от хората не иска да го направи. Всички мърморят и молят за още време.
— Не искаме да се отказваме — излайва гневно в радиостанцията си мъж на име Расти, който е водач на групата, — така или иначе сме тук, Шоф.
Ала Расти отстъпва неохотно пред настоятелното нареждане на Шофлър. Други екипи са готови да ги сменят. Изтощението води до грешки. Свежите очи виждат по-добре.
— Освен това — казва Шофлър, гласът му се накъсва от статичен шум, — трябва да обсъдя нещо с господин Калахан.
Стаята изглежда ужасно, превърнала се е в нещо като импровизирана кафетерия, вече препълнена със стиропорни чаши, кутии от пици и понички, пластмасови бутилки от вода. Мръсни купчини от дрехи и обувки затрупват бюрото на „Изгубени вещи“. По пода са натрупани комуникационно оборудване, оранжеви пътни конуси, жилетки с отразителни лепенки, малка планина от маслиненозелени одеяла, все още неизвадени от найлоновите си опаковки.