Телефонът звъни четири пъти, а после чувам собствения си глас: „Здравейте, свързахте се с Алекс Калахан. В момента не мога да отговоря, но…“
Затварям. Телефонът у дома има опция за изчакващ разговор и ако говоря в момента и не превключа на новото входящо обаждане, телефонният секретар се включва след четвъртото позвъняване. Момчетата сигурно ми звънят в момента, затова се е включил секретарят. Обажданията ни се блокират взаимно. Чакам, опитвам пак и пак се включва секретарят. Повтарям целия процес, като междувременно обяснявам на Кристиансен какво правя и че Кевин ми се е обадил.
След четвъртия опит се отказвам. Може би прибързвам, може би са необходими една-две минути за препращане на повикванията от централата. Отново избирам ВХОДЯЩИ ПОВИКВАНИЯ, но номерът на ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ все още е същият, на домашния ми телефон. Избирам ЧАС НА ПОВИКВАНЕ. Изписва се 04:42. Поглеждам към таблото — в момента е 04:48. Това означава, че повикването от Кевин наистина е дошло от къщата в Кливланд Парк.
В такъв случай… защо никой не вдига телефона?
— Господин Калахан — казва Кристиансен, — сигурен ли сте, че е било едно от децата?
— Да, сигурен съм. — Гласът ми е накъсан от емоцията. — Кевин беше.
— Как ги различавате — нали са близнаци?
— Защото звучеше като Кевин — сопвам му се аз. Не си правя труда да му обяснявам, че през повечето време Кевин ме нарича „тате“, а Шон „татко“ — и е готов с юмруци да защитава правото си на това обръщение.
— Сериозно! — със съмнение в гласа казва Кристиансен.
Изведнъж вече не съм толкова сигурен. Може да е бил и Шон. Тази неувереност ме тревожи.
— И какво каза той? — пита Кристиансен. — Какво е станало? Къде са?
Връщам джипа обратно на пътя и се вливам с нарастваща скорост в движението. Не отговарям на Кристиансен, мисля трескаво: „Какво каза той? Каза «Тате»“. Не мога да изкарам гласа на Кевин от главата си, най-сладкия еликсир, най-чакания звук:
Тате.
Отново набирам телефона вкъщи, изчаквам нетърпеливо края на моето записано съобщение и звуковия сигнал.
— Който е да е там с момчетата — умолявам аз, — моля ви, вдигнете телефона. Моля ви!
Малко след като се родиха момчетата на нас с Лиз ни се стовариха толкова задължения, че започнахме да оставяме секретаря да отговаря на повечето обаждания — изчаквахме да чуем кой ни търси и вдигахме при възможност… или желание. Приятелите и роднините ни знаеха това, както и половин дузина от колегите ми. Съобщенията обикновено започваха с „Алекс… ако си там, вдигни“. Или „Лиз, мама е. Не си прави труда да вдигаш, просто исках да ти кажа, че…“
В къщата има няколко телефонни апарата, но аз си мисля за този в кухнята. Стои на малката червена масичка, която Лиз купи от една дворна разпродажба. Телефонът е стар, бежов, черният навит кабел е много дълъг и обикновено е оплетен безнадеждно. До него е квадратният бял секретар, червеното копче свети, ако има нови съобщения. Представям си, че усиленият ми глас говори в кухнята точно от малката мембрана на секретаря.
— Кев? Шон? Ако сте сами, вдигнете телефона, момчета, става ли? Татко е. Просто вдигнете телефона.
Нищо.
Над телефона е дъската за бележки, дървената й рамка е изцапана със зелено мастило в единия ъгъл, където Шон я беше надраскал, когато прохождаше. Откакто Лиз я няма, корковият правоъгълник се е превърнал в постоянен дом на странна колекция от квитанции от химическото чистене, изрезки от вестници, менюта за храна за вкъщи, бележки с надраскани набързо имена и телефонни номера, снимки, детски рисунки, стари лотарийни билети.
— Вдигнете — моля аз, — хайде!
Секретарят се включва и отново чувам собствения си роботски глас: „Здравейте, свързахте се с…“ Опитвам се да си представя Кевин или Шон със същите подробности, с които си представям дъската за бележки, но по някаква причина не успявам.
— Какво правите? — пита Кристиансен.
Не му обръщам внимание, а набирам 411. Питам за номера на Ясмин Сийгъл, но после променям решението си и се обаждам на съседа до нас, Фред Билингсли. Ясмин е над осемдесетгодишна. Би й отнело твърде дълго време да излезе от къщи. Фред, чиято съпруга Нанси почина преди две години, живее с порасналата си вече дъщеря. Той е организиран и благонадежден, макар и не особено дружелюбен.
— Сър — казва Кристиансен, — трябва да докладвам на инспектор Шофлър. Може ли да ми кажете…
Фред определено е изненадан, че му се обаждам по това време.
— Алекс? Колко е часът? — Гласът му е разтревожен. — Проблем ли има?
— Искам да те помоля за голяма услуга, Фред — казвам аз.