— Сега — каза Лиз, — най-вероятно ще бъдеш с момчетата за по-дълго, отколкото през последните две години. Току-виж дори ти харесало.
Кафето е готово. Сипвам му малко мляко и посягам да сложа пластмасовата бутилка на масата за момчетата, когато се сещам, че Кев не се докосва до мляко, освен ако не е леденостудено. Така че го връщам обратно в хладилника.
Работата е там, че наистина ми харесва момчетата да са около мен въпреки лавината от нови задължения. Лиз се оказа права за това. Предполагам, че ми е било по-лесно да оставям на нея по-голямата част от родителстването, или както там искате да го наречете. А излиза, че именно в ежедневния рутинен контакт опознаваш децата си. Бях забравил колко са забавни с изблиците на вдъхновение и искрената концентрация, с която правят определени неща. Забравил бях колко много са ми липсвали.
Онова ренесансово нещо обаче определено не го очаквам с нетърпение. След дълго шофиране през задръствания най-вероятно ще ни сюрпризират с шарлатанска, но пък скъпарска обиколка на импровизиран елизабетински карнавал. Костюмирани рицари и дами. Турнири и фалшив бой с мечове. Жонгльори и фокусници. Което не е по мой вкус. Ама никак.
Опитах се да пробутам игра на домино, посещение в зоопарка, кино и пица, но момчетата не поддадоха. Само за фестивала говорят, откакто видяха рекламата по телевизията.
И аз я видях, защото те я записаха и ме накараха да я изгледам. На преден план галопира рицар в бляскави доспехи. Зад него — наполовина дървена фасада, накичена с развени знаменца като настръхнал таралеж. С огромно копие в ръка рицарят дръпва юздите на коня си, вдига визьора и на бумтящ елизабетински английски кани всички: „Елате вий на Мерилендския ренесансов фестивал!“
Всичко това ми се стори доста фалшиво и направих грешката да го кажа на Лиз снощи по телефона с намерение да се оплачем взаимно и добродушно от тегобите на родителството.
Вместо това изслушах хладна лекция. Не съм ли бил разбрал, че родителите се радват на онова, което радва децата им? Какво съм си мислел — че Лиз е луда фенка на Барни? Или на Телетъбис? Или на „Клонингите се завръщат“?
— А аз тъкмо щях да те похваля, че си открил нещо, което толкова добре се връзва с извънучилищната им образователна програма — каза Лиз. — Колко наивно от моя страна!
Аз си нямах и идея за някаква извънучилищна програма и това за съжаление лъсна на бял свят. Тя обясни, че момчетата са полудели на тема крал Артур и всичко, свързано с него.
Това ми беше минало директно покрай ушите — макар веднъж Лиз да го беше споменала, едва сега си дадох сметка, че децата непрекъснато говореха за Кръглата маса и Мерлин. И с часове стояха в задния двор, дуелирайки се с пластмасови мечове, които бяха донесли в куфарите си.
Добре де, значи съм показал липса на любопитство относно пластмасовите мечове — толкова ли е лошо това? Или пък… Лиз е права и аз съм най-егоцентричният родител на цялата планета. За разлика от информираната им майка в Мейн.
Мейн. Тръшвам се на стола пред компютъра в кабинета си. Можеше ли да се премести някъде по-далеч? Без да напуска страната? Отговорът, разбира се, е „да“. Би могла да отиде в Аляска. На Хаваите. В Лос Анджелис. Можеше да отиде на много места. Но…
Натискам един клавиш и чакам екранът да се събуди. Материалът ми — „Афганистанска сватба“ — си беше напълно готов до девет снощи, когато ми съобщиха, че добавката на някакви рекламни клипове налага да се съкратят още две минути. Очевидното го изрязах веднага, но оставаше да шкартирам още четиридесет и пет секунди. Дължината е само седем минути, така че изрязването е трудна работа. Каквото и да отрежа на този етап, ще е нещо, на което държа.
Първоначално „Афганистанска сватба“ беше част от едночасов специален репортаж за Афганистан, свързан с визитата ала „не сме ви забравили“ на Доналд Ръмсфелд в опустошената от войни страна. Добрах се до хубаво дълго интервю със секретаря по отбраната за следвоенното възстановяване. Интервюирах и Карзай. Направихме и страхотни снимки на екипа, който работеше по реконструкцията на пътя между Кандахар и Кабул. Имаше и потпури от приятни сцени из живота на тези в освободени градове. Момичета, които отиват на училище. Откриване на здравно заведение за жени. Ентусиазирани афганистанци, които слушат музика. Танци. И в ролята на черешката — сватба; афганистанска двойка празнува дълго отлаганата венчавка.
Сватбата трябваше да се състои в едно село близо до Кандахар. Безопасна зона, или така поне ни бяха казали. С екипа стигнахме дотам с техниката и всичко друго без проблеми. Въпреки камерите сватбата започна навреме. А после щастливото събитие се превърна в кошмар, когато екипажът на един отклонил се от курса американски F–16, търсещ по слухове талибански конклав, взе сватбата за нещо друго.