— О! — казва Лиз и очите й се разширяват при вида на полицая.
Поглежда ме ужасено и аз знам какво си мисли — че Кристиансен е тук официално със задачата да й съобщи лоша новина.
— Госпожо! — измърморва той и се накланя напред в нещо като поклон.
Тя чака застинала и когато става ясно, че Кристиансен не се кани да казва друго, Лиз буквално се срива отгоре ми, лицето й е горещо и влажно върху рамото ми.
— О, Алекс! Алекс?
Повече или по-малко аз я задържам права, докато тълпата се ниже покрай нас. Просто си стоим там и Лиз плаче на рамото ми. Не знам какво да правя. Но после тя отстъпва крачка назад, изтрива сълзите си и тръгва към багажното, толкова бързо, че подтичвам, за да я настигна. Стоим един до друг и гледаме как куфарите се спускат по улея към конвейерната лента.
Отварям уста да кажа нещо, но челюстите ми се затварят под собствената си тежест. Какво мога да кажа? Как беше полетът? Извинявай, че загубих децата ни?
Телефонният разговор, с който й съобщих какво се е случило, беше истински кошмар, но това — това е много по-лошо. Вместо Лиз да пристигне, за да се съберем отново, както си го бях представял — подскачащите и развълнувани момчета и техният ухилен баща (моля те, върни се при мен, промених се), — ето как любовта на живота ми се връща в моя свят. Стои на няма и трийсет сантиметра от мен, обвита в силово поле от мъка и гняв. Разбира се, че беше учтива по телефона, докато се мъчех да й обясня какво се е случило. Направи всичко по силите си да ме убеди, че не съм виновен, че не трябва да си го втълпявам в главата, че тя не ме обвинява, разбира се, че не ме обвинява…
Само че това, разбира се, беше лъжа. Как би могла да не ме обвинява? Невъзможно е.
— Какво е станало с лицето ти? — пита с безразличие. — Изглеждаш…
— При търсенето — казвам аз и свивам рамене. — В гората.
— Този е мой — казва тя с изтънял гласец. Ръката й сочи отсечено към един зелен куфар. Жестът е почти механичен, сякаш е кукла на пружина.
Куфарът не ми е познат. Видът му — яркозелен куфар с кожена лента по края — ме натъжава на няколко нива. Той е поредната вещ, придобита по време на раздялата ни — освен блузата, която носи, новите раници на момчетата и така нататък, — и това натрупване на вещи сякаш подчертава различните посоки, в които бе поел животът ни. А има и друго — стилният, жизнерадостен вид на куфара, който говори за една друга реалност, за Лиз, която отива да се забавлява на някое шикозно място.
А не тук, с мен, в този кошмар.
— На колелца е — казва тя, след като съм си пробил път през тълпата и съм свалил куфара от лентата.
Въпреки това аз предпочитам да го нося в ръка и ако тежестта му не е точно удоволствие, то поне ми предлага — също като посрещането на самолета — кратка почивка от чувството, че съм напълно безполезен.
Вече е станало ясно, че колкото повече набира инерция полицейската машина, толкова по-периферно става моето място в усилията. Поне пет пъти съм разказал какво се е случило, издирил съм най-хубавите и скорошни снимки на момчетата и съм дал съгласие образите им да бъдат разпространени в медийното пространство. Дал съм подробно описание на облеклото им. Обадил съм се на всички съседи да ги питам дали не са забелязали нещо във и около къщата — непозната кола, момчетата, запалени лампи… нещо. (Ясмин Сийгъл призна, че е заспала, докато е гледала „Семейство Сопрано“). Дал съм съгласието си за редица неща — телефонът ми може да бъде подслушван, записите от секретаря могат да бъдат иззети, компютърът ми може да бъде прегледан от специалисти, къщата да бъде претърсена.
Всъщност дразня се, че още не са претърсили къщата. Не разбирам защо се бавят толкова, даже се оплаках от това на Шофлър по телефона точно преди да тръгна за летището.
— Кевин е бил тук — казах аз на инспектора. — Обади ми се от този телефон. И със сигурност не е дошъл тук сам — което означава, че похитителят е бил в къщата. Би трябвало хората ви да са я претършували от мазето до тавана.
Шофлър ми каза да се успокоя. Когато опирало до юрисдикция — а сега трябвало да работят съвместно със столичната полиция, — минавало известно време, докато машината се завърти.
Предадох клетъчния си телефон на един така наречен комуникационен техник, изпратен от Шофлър. Всъщност — жена. Казва се Натали и двамата прегледахме списъка с повикванията, така че да идентифицирам номерата както на входящите, така и на изходящите повиквания. Всички номера ми бяха познати. Криста, помощничката ми в телевизията. Лиз. Кас Картър, чийто син е в групата на Кев и Шон в дневния лагер Сейнт Олбанс. Дейв Уайтстоун, продуцентът ми. Моите роднини. И така нататък. Натали прикачи номер на моята Нокиа, превърнала се в доказателствен материал, и ми даде квитанция. Освен това ми даде клонинг — телефон със същия номер, — в случай че Кевин или Шон се обадят отново. Или някой с искане за откуп.