Освен това говорих с една мила жена на име Шели от Центъра за изчезнали и малтретирани деца, сканирахме снимка на момчетата и я вкарахме в тяхната компютърна мрежа, така че организацията да започне кампания с постери из цялата страна. Друга жена — шефката на Шели — трябва да ми се обади по-късно, за да обсъдим нови идеи и да ми предложи съвет.
Сега ми остава само да не им се пречкам в краката. Искам да преровя земята за Кевин и Шон, а вместо това съм избутан встрани.
Придвижваме се с подвижната лента към покрития паркинг. Зад мен Кристиансен подрънква ключовете в джоба си. Пред мен стои Лиз, вдървена от усилието да удържа ужаса си.
Когато Кристиансен завива по Ордуей, Лиз ахва. Малката група репортери, която беше започнала да се събира рано тази сутрин, се е разраснала в тълпа. Две камионетки с подвижни телевизионни станции задръстват алеята към къщата от двете страни на улицата, друга е паркирала в алеята пред Хокинсън, вмъкнала се е до червения им джип експлорър. Има високи прожектори, кабели се вият през морави и тротоари, пълно е с оператори и озвучители. Две добре облечени фигури стоят самотни в рамките на отделени малки пространства, осветлението и озвучителното оборудване са готови за въвеждащите кадри на репортажите, които ще бъдат заснети по-късно. Съседи стоят на праговете на къщите си и зяпат внезапната окупация на иначе тихия ни квартал. Тълпата забелязва патрулката и всички се втурват да заемат местата си.
— Ох, мамка му! — казва Кристиансен. — Простете госпожо!
Лиз простенва тихичко.
Усещам се изпълнен с ужас и с непривичното чувство, че съм изложен на показ. Много пъти съм бил част от подобни сцени, поредният репортер в блъсканицата на пресконференции или сред тълпата, чакаща да се нахвърли върху ключова фигура в някой скандал. С кабелната телевизия, сателитите и умножилите се методи за информиране размерът на тези медийни тълпи минава всякакви приемливи граници. Преди няколко години участвах в отразяването на снайперистките нападения във Вашингтон като един от почти хилядата журналисти, присъстващи на пресконференцията, давана от началника на Роквилското полицейско управление.
Мисля си — твърде късно, — че е трябвало да предупредя Лиз. А и сигурно ще става още по-лошо. Историята щеше да се превърне във водеща новина по телевизията и във вестниците. Фактът, че самият аз съм журналист, че се появявам по телевизията, че лицето ми е познато за много хора, че съм (както обичахме да се шегуваме с Лиз) „треторазредна знаменитост“, щеше само да налее масло в огъня.
Лиз се притиска към мен, когато тълпата поглъща автомобила. Знам, че би било грешка — защото всеки, който се крие от камерите, автоматично става виновен в нещо, — но едва се сдържам да не метна сакото си върху главата й, за да я предпазя. Тя плаче, забила глава в рамото ми, наистина губи контрол.
— Няма нищо — шепна аз. Тя дълбоко поема накъсан дъх в отчаян опит да се успокои.
Не се получава. Ръцете й са стиснати в юмруци и тя притиска кокалчетата им към очите си.
— Просто ни вкарай в къщата — казвам аз на Кристиансен.
— Как? — Ушите на полицая горят яркочервени.
— Върви бързо, не поглеждай никого в очите, не говори с никого. Казваш „извинете“. Нищо друго.
И точно това правим. Вървя след Кристиансен и дърпам Лиз наляво, после надясно в мигновените пролуки, които полицаят създава. Промъкваме се някак през бурята от светкавици, механичното щракане на пренавиващи фотоапарати, какофонията от въпроси и коментари на висок глас.
— Извинете!
— Бихте ли коментирали…
— Извинете!
— Това е майката! Тя изглежда…
— Извинете!
— … знаете дали има заподозрян?
— Господин и госпожа Калахан, бихте ли казали на нашите…
— … родителите на момчетата са били разделени…
— Извинете!
— … възможно момчетата да са избягали по своя воля?
— Мамка му! — казва Кристиансен, когато най-после се вмъкваме през вратата. Едва си поема дъх, ушите му горят.
Това, че сме вътре и че сме затворили врата пред лудостта вън, ми се струва като победа, но чувството на триумф трае само няколко секунди. Лиз вдига очи към мен, те са мокри от сълзите и разфокусирани.
— Алекс — започва тя, но само си стои и се люлее напред-назад.
— Лиз…
— Алекс! — крещи тя. Удря с юмруци по гърдите ми. — Къде са децата? Трябва да ги намериш!