— Това гетото ли е? — пита Шон.
— Да.
— Супер!
Скоро кварталът на бандите отстъпва пред индустриален район. Изоставени складове с избити прозорци, ресторанти за бързо хранене и мотели с дръпнати завеси. Шон не може да се нагледа.
На Кевин обаче не му пука.
— Наближаваме ли? — пита той. И се смее. — Това е шега — загря ли? Щото току-що тръгнахме!
След час и половина пристигаме. Паркирам джипа сред хилядите други коли, припичащи се на едно открито поле в малкия Кромуел, щата Мериленд. Момчетата са крайно развълнувани и се втурват презглава към чифт кули с бойници (не поглеждайте отблизо, направени са от талашит). Знаменца се веят върху укрепленията от двете страни на спуснат подвижен мост над „крепостен ров“, който изглежда прясно разширен. Кална мотика е подпряна край вратата на магазинче, където можеш да наемеш костюми за един ден.
— По-бавно — казвам на момчетата, когато тримата се вливаме в потока от семейства, готови да минат по моста към един друг свят.
— Един лорд и двама оръженосци, нали? — пита костюмираната жена при портата и ми взима кредитната карта. — За сметка на Нейно величество кралската Visa. — И вече сме вътре.
Изведнъж времето се превърта с четиристотин години назад. Настлани с дървени талпи алеи се вият през залесено елизабетинско селище с магазини, сергии за храна, открити амфитеатри и игри на „жив шах“. Граничната линия между въображението и реалността е в най-добрия случай неясна, защото мнозина от посетителите също са с костюми — някои простички и явно домашно производство, други богати като на актьорите и навярно взети под наем от магазинчето при входа. Решавам, че ми напомня за възстановките на Гражданската война и се чудя дали не би било интересно да заснема репортаж за хората, които са отдали сърцата си на друга епоха.
Междувременно момчетата хукват ту насам, ту натам, описвайки нещо като петолъчна звезда, която свързва един соколар с магазин за доспехи, фокусник с карти с един клоун, пееща мадригали група с един човек, който прави свещи. И всички, дори продавачите на храна и онези в магазините, са с костюми, говорят — уж — на английски от времето на кралица Елизабет.
Вълнението на момчетата е заразително и не след дълго осъзнавам, че всъщност си прекарвам страхотно. Мястото е интересно и впечатляващо, наполовина увеселителен парк, наполовина машина на времето. А и образователно отгоре на всичко. Лиз би го одобрила. И ще е права — страхотно е да си с децата, когато те се забавляват така.
Лиз, милата ми Лиз! Трябваше и тя да е тук — много щеше да й хареса. За миг болезнено усещам липсата й. Тръгна си чак когато не изпълних серия от обещания, че ще променя навиците си на работохолик, и въпреки това решението й да ме напусне ми дойде като гръм от ясно небе. Знаех, че е права… само че така и не намерих подходящ момент да осъществя промените, които й бях обещал. Новините имат това свойство — да те поглъщат. Винаги можеш да направиш нещо повече, да редактираш парчето малко по-добре, да пишеш по-добре, да провериш още един източник… и винаги трябва да го направиш сега, защото винаги имаш краен срок.
Така че — да, Лиз беше права, признавам. Аз съм работохолик. Системно оставях семейството си на заден план. Признах всичко това пред брачния консултант. Просто си мислех, че още имаме време; мислех, че имаме напредък. Сигурно и за миг не съм допускал, че тя наистина може да си тръгне. А после Лиз и момчетата си отидоха и оставиха в живота ми празнина колкото Големия каньон.
Кампанията по връщането им също не върви много добре. Това лято май се явява последният ми шанс.
А междувременно се притеснявам да не си намери някой друг, някой ала „ню ейдж“. Внимателен, чувствителен, от онези, които носят тениски с надпис „АЗ СЪМ ТАТКОТО“. От онези, които охотно разнасят бебето в някаква двуутробна торба. Отвратителна мисъл — Лиз и някакъв друг мъж с тяхното бебе, — така че я прогонвам от главата си.
— Хайде да хапнем нещо — казвам аз.
— Даа!
Нареждаме се на опашка пред сергия, където продават хотдог.
— Ще желаят ли младите господа пръска от кралската горчица върху пламтящите си хрътки?
Момчетата се стъписват, после избухват в див смях. Сещаш ли се? Хрътки? Хотдог?1 Пламтящи хрътки?!
Колкото до мен — аз съм изненадан, че знаят какво е „хрътка“.
Тримата прекарваме следобеда в изненади и задоволство. Кевин и Шон зяпат очаровани гълтача на мечове, красив запотен мъж с кожена престилка, който навежда глава силно назад и поглъща острието на огромен ятаган. Заедно с другите хлапета те не могат да решат дали са впечатлени или отвратени. Един уличен магьосник скъсва карта, избрана от посетител, разбърква зрелищно тестето и изважда същата карта, цяла обаче, от косата на една жена. Близнаците се споглеждат невярващо. („Ама как го направи това?“) Гледат с ококорени очи как борци в кал се хвърлят в кафявата каша и зяпат издуващия се стъклен мехур в края на тръбата на стъкларя.